Микеланджело не искал да рисува Сикстинската капела

Със сигурност всеки, който е идвал в Рим, се е снимал на фона на площад „Венеция“ или пък на граничещите с него Фори Империали.

Колко обаче са туристите, които знаят, че точно между тези две забележителности в сърцето на Вечния град преди малко повече от 450 г. умира геният Микеланджело?
Малцина са и онези, които подозират, че геният сътворява шедьовъра си „Пиета“ – днес в базиликата „Свети Петър“ – когато е едва на 22 г. На тази възраст много от днешните младежи нямат дори идея какво искат да правят в живота си.

Микеланджело Буонароти се ражда през 1475 г. в тосканското селце Капрезе и издъхва в малък римски апартамент на улица „Мачел де Кови“ през 1564 г., или малко преди да навърши 89 г. За онези времена, когато средният живот продължава около 35 г., това е все едно днес да умреш на 110 г.
В началото на миналия век обаче римската улица на Микеланджело е заличена, за да бъде изграден Олтарът на родината, който днес се издига величествено на това място. Малка възпоменателна табела напомня, че там е бил домът, „осветен от пребиваването и от смъртта на божествения Микеланджело“.

Именно в тази къща геният работи до последно, но без да довърши, върху една от най-драматичните си и новаторски творби „Пиета Ронданини“.
Въпреки че последните 30 г. от живота си Микеланджело прекарва в Рим, където създава и най-големите си шедьоври, неговите тленни останки са преместени в Тоскана, където е роден. В крайна сметка Флоренция се преборва да приюти гроба му в собствената си базилика „Санта Кроче“.

В монументална гробница, проектирана от художника и историка на изкуството Джорджо Вазари, почиват тленните останки на гения. Три плачещи фигури в нея символизират изобразителното изкуство, скулптурата и архитектурата, в които Микеланджело оставя отечатъка си завинаги.
Днес всички, говорейки за Леонардо да Винчи, са категорични, че най-големият му шедьовър е “Мона Лиза“. При Микеланджело обаче това е трудно да се определи.

Дали най-съвършена е статуята  “Пиета“, “Мойсей”, или  “Давид“? Или пък е “Страшният съд“ в Сикстинската капела?

За никого днес не е тайна, че зад изключителния талант на скулптора и художника Буонароти е стоял неудържим и буен характер, в който са съжителствали едновременно и с огнена сила любов и ярост, придържане към правилата и антиконформизъм.

Микеланджело се люшка непрекъснато между желанието си за независимост и между зависимостта си от поръчителите на шедьоврите му.
Сред тях са от флорентинската фамилия Медичи до най-различни кардинали и папи като Юлий II, Лъв X, Климент VII, Павел III.
Микеланджело е изключително търсен творец и за разлика от много други негови съвременници той познава славата и признанието на гениалността си още приживе.
Нещо повече – Микеланджело е толкова уверен в таланта и в способностите си, че дори решава сам да стане предприемач и импресарио на собственото си изкуство. А за онази епоха това е нещо изключително рядко.

Микеланджело купува сам и блокове мрамор – дори и без наличието на поръчки за творби, тъй като е 100 % сигурен, че те няма да останат без клиенти.
Скулптурата „Пиета“, която днес се намира в базиликата „Свети Петър“, е
първият шедьовър, направен от мрамор от Карара – той ще стане и любимият материал на твореца. Още след като сътворява високата 1,74 м. статуя на Дева Мария, която държи в ръцете си току-що сваления от кръста Исус, става ясно за всички, че в случая се касае за изключителен талант. Затова веднага след това, през 1501 г. във Флоренция младежът Микеланджело получава поръчка да реализира и статуята на Давид.
Божествено красивият Давид грабва сърцата на всички флорентинци и се превръща веднага в символа на града.

За да решат къде точно да поставят перфектната статуя, те организират специална комисия – в нея участват най-големите артисти по онова време, вкл. Леонардо да Винчи, Гирландайо и Перуджино. Най-достойно място се оказва пулсиращата Пиаца дела Синьория в центъра на града.

С течение на времето обаче статуята рискува да понесе щети – затова е преместена през 1873 г. във вътрешността на Галерията на Академията, заради което се налага да се модифицира самата галерия.

През 1910 г. пък на Пиаца дела Синьория е поставено идеално реализираното копие на статуята, което може да се види и в момента.
Изключително реалистичната и изразителна скулптура на Микеланджело е сферата, в която той се чувства най-силен. Той плува много повече в свои води, когато отнема материал (от мрамора), отколкото когато нанася (боя върху платното).
Това изглежда странно, и дори – парадоксално, тъй като именно несигурният в способностите си с четките и боите Микеланджело изрисува стотици кв.м.от стените на Сикстинската капела.

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)

ВИЖ ВТОРА ЧАСТ

Преди да изографиса Сикстинската капела, Микеланджело Буонароти бил само скулптор

Втора част

През 1508 г., докато е ангажиран с реализирането на скулптурен погребален комплекс за Юлий II, Микеланджело е натоварен от папата и с друга задача – с изрисуването на високата 20,73 м. (колкото седеметажна сграда) Сикстинска капела.
Юлий II наследява чичо си – папа Сикст IV (той започва капелата и й дава името си), но не е доволен от вече реализираното в нея.
Браманте, талантлив колега на Микеланджело, известен обаче и с подлия си характер, решава да му погоди номер, който да се превърне и в истинска клопка. С тази цел съветва папата да поръча на Буонароти да се заеме с изрисуването на капелата, знаейки, че той е способен скулптор, но не и художник. Дотогава Микеланджело не само че не е правил фрески, ами дори няма и понятие как става това.
Браманте се надява, че по този начин Микеланджело ще се изложи пред папата, и че той ще повери поръчката на протежето на Браманте – Рафаело.
Папата привиква Микеланджело. След като чува обаче какво се иска от него, геният на скулптурата побеснява. Той е ядосан на папата не само заради това, че му поръчва нещо, за което няма никакъв опит, а и заради това, че все още не му е платил поръчката за гробницата.
Папа Юлий II обаче също е известен с лошия си и заповеднически характер. В крайна сметка нарежда на Микеланджело да се заеме със Сикстинската капела. Така през 1508 г. 33-годишният скулптор се захваща с най-монументалната творба на цялото си творчество. Дрязгите между двамата обаче продължават безспир.
Юлий иска от Микеланджело да изрисува Апостолите, а той вместо това рисува Генезиса, или сътворението на човека.

Папата непрекъснато напира да види направеното до момента, а Микеланджело непрекъснато го отблъсква. Един път дори се прави, че заминава занякъде, а вместо това се заключва в капелата.

Юлий II обаче един ден се възползва от отсъствието на твореца и се покатерва по скелетата, за да види изрисуваното. Когато се връща и го вижда, Микеланджело започва да замеря папата с камъни.
Папата и Микеланджело спорят непрекъснато и за пари. Юлий II все не плаща на художника за боите и за другите материали, въпреки че непрекъснато му крещи, че капелата трябва да се обогати с повече цвят и злато, защото изглежда бедна. Микеланджело обаче също не остава длъжен в приказките си, защото именно той трябва да плаща капаро за използваните в изобилие златисти и небесносини цветове.
Именно затова е и рязката разлика между сините цветове, с които са изрисувани таванът и сводът на капелата. При Сътворението на човека на тавана синьото е доста бледо – това е така, защото Микеланджело трябвало да плаща от собствения си джоб за много скъпите по онова време сини бои. Папа Юлий все се стискал да отпуска необходимите средства на художника.

Близо 20 г. след началото на работата му по капелата, на Микеланджело е поръчано да изографиса и свода със Страшния съд. Този път обаче художникът се договаря предварително за „финансирането“ на проекта с папа Павел III и получава веднага парите. Така той харчи на воля за скъпите сини бои, поради което и фонът на Страшния съд изглежда много по-ярко син.
Още отначалото на работата си по Сикстинската капела Микеланджело води война и с Браманте, който всъщност го „натапя“ за изрисуването й.
Подготвителната работа по изграждането на скелетата, необходими при изрисуването, е дело на Браманте.

С тази цел той прави проект за издълбаването на огромни дупки по тавана, където да се закрепят канапите, държащи скелетата. Микеланджело пита Браманте как след това ще бъдат заличени тези дупки, на което той отговаря, че ще се мисли накрая.

Геният е бесен и решава да вземе нещата изцяло в свои ръце. Затова измисля система от скелета, състояща се от дървена платформа, подкрепяна от наземни опори и фиксирана за страничните стени чрез отвори до прозорците.
Идва и моментът за подготовката на картоните с рисунките за тавана на капелата. След като я завършва, Микеланджело вика свои доверени художници от Флоренция.

Те рисуват за демонстрация няколко фигури – Микеланджело не остава доволен и ги хвърля яростно по земята, след което се заключва сам в капелата. В първия момент мнозина от сътрудниците му си мислят, че се шегува. Микеланджело обаче не само че не ги допуска повече до капелата, ами и до жилището си. Така в крайна сметка те си тръгват за Флоренция напълно огорчени.
Въпреки че папа Юлий II се държи с Микеланджело като деспот, той вярва, че имено Буонароти е точният човек, който трябва да изрисува Сикстинската капела. Това обаче не му пречи да изисква от художника да работи при чудовищни и уморителни темпове.
По време на работата си Микеланджело е застрашен да ослепее напълно, тъй като нанасяните по тавана бои се стичат непрекъснато по очите му. Шията му пък е нон стоп огъната назад, така че се деформира напълно до 1512 г., когато завършва работата си по тавана на капелата.
Въпреки че работата на Микеланджело все още не е напълно завършена, папата настоява непрекъснато да я види. В крайна сметка платформата със скелета се демонтира точно на празника на Вси светии, или 20 месеца след началото на работата.

Папата идва в Капелата, за да отслужи меса . Всички присъстващи в нея са като смаяни от направеното от Микеланджело.
Вазари, който е не само художник, а и един от най-известните експерти по изкуството, пише, че е невъзможно да се отиде отвъд направеното от Микеланджело. Според историка всички изрисувани персонажи са перфектни от всякаква гледна точка – в израженията, в облеклото си, но най-вече в ефекта на ужас, който всяват у зрителя. Поразяващи са и голите тела, изрисувани от художника – те смайват не само с пропорциите, а и с грациозността и гъвкавостта си. Микеланджело населва изрисуваните от него сцени с персонажи от всякакви възрасти, форми и характеристики, сякаш за да внуши, че перфектността е постижима в изкуството във всяка негова форма.
За да покаже величието и всемогъщието на Бог, Микеланджело го рисува в сцените си по време на разделянето на светлината от здрача, при създаването на Слънцето и на Луната, както и при разделянето на водата от земята.
20 г. след първата си работа по тавана на Сикстинската капела Микеланджело получава нова поръчка – този път от папа Павел III, който иска художникът да изографиса свода на капелата по направените от него подготвителни рисунки. Всъщност те изобразяват Страшния съд.
Според Вазари творецът не само че надминава всичко направено дотогава от съвременниците си, a е и по-перфектен и от всичко реализирано от самия себе си. В своя Страшен съд Микеланджело рисува както тела, така и човешки души. Общо 400 са пресъздадените фигури.
И въпреки всичко първият досег до творбата на гения на някои от поръчителите му не е сред най-вежливите.
Когато сводът е завършен, папа Павел III отива в капелата заедно с церемониал майстора си Биаджо да Чезена. На въпроса на папата за мнението му Да Чезена отговаря, че творбата е направо скандална, тъй като е недопустимо наличието на толкова голи тела със „срамотиите“ им да бъдат изложени в такова свято място. Думите са последвани и от яростна цензурна кампания през следващите години.
Микеланджело е потресен от нея, но си отмъщава по свой начин – изрисува Биаджо да Чезена като съдия от Ада със змия около крака си и обграден от дяволи.

Когато церемониал майсторът моли папата да накара Микеланджело да го заличи от фреските, папата отговаря, че Адът е извън неговата юрисдикция.
След смъртта на Микеланджело обаче е издадена заповед, нареждаща „обличането“ на фигурите и покриването на интимните части по телата, изрисувани от художника. С неприятната задача е натоварен ученик на гения – Даниеле да Волтера, на когото след това лепват прякора Крачолът.

ВИЖ ПЪРВА ЧАСТ