Палацо Фарнезе в Капрарола е ренесансов пентагон с градини и фонтани и е само на 60 км от Рим

Искате да се разходите из околностите на Рим , да погледате живописни пейзажи, да хапнете вкусно  и отгоре на всичкото, да се насладите на прелестен палат с градини? Е, тогава подходящият избор за вас е Палацо Фарнезе в Капрарола, до Витербо.

Пътуването до него е като милувка за очите, тъй като става сред красивите панорами по пътя Касия, северно от Рим.

Село Капрарола е разположено на хълма Чимини на 60-ина километра от столицата -съзерцаването на гледките от него в краката ви си е истинска атракция.

Визитата в петоъгълната структура на Палацо Фарнезе и неговите градини е като потапяне в оазис от красота.

И всичко това, при положение, че става въпрос само за един от многото имоти на знатната фамилия Фарнезе. Днес малкият дворец е собственост на Италианската държава.

Със сигурност Палацо Фарнезе, известен и с името Вила Фарнезе, е една от най-красивите ренесансови резиденции в Централна Италия. Проектираната от Антонио да Сангало резиденция в Капрарола за Алесандро Фарнезе, бъдещият папа Павел III, е поредното доказателство за култа към естетиката на известната фамилия.

Първоначално сградата  трябвало да има защитни функции – това било нещо обичайно за резиденциите, изграждани през XV и XVI в. в Лацио.

Кардинал Алесандро Фарнезе старши (бъдещият папа Павел III) поверява проектирането на добре укрепена резиденция в Капрарола на Антонио да Сангало младши. Архитектът проектира крепост с петоъгълна форма.

Работата по нея започва през 1530 г., но 16 г.по-късно прекъсва заради смъртта на архитекта. Кардинал Алесандро Фарнезе младши , който от своя страна се установява в Капрарола, изявява желание да продължи проекта на дядо си.

С тази цел го поверява през 1547 г. на много лансирания по онова време на “пазара” Якопо Бароци да Виньола.

Той го поема няколко години по-късно, но се отклонява радикално от първоначалния проект, акцентиращ върху защитните функции.  Вместо това Виньола превръща сградата в ренесансов палат, въпреки че запазва петоъгълната й форма.

Така изящната сграда става лятна резиденция на кардинала и обкръжението му.  Бастионите се трансформират в панорамни тераси, гледащи към долината отдолу. Центърът на структурата пък се превръща в елегантен вътрешен двор.

Виньола решава и да “изолира” палата на хълма, реализирайки атрактивни стълбища встрани и отпред. Така палатът е едновременно и свързан с околната среда, и я доминира отвисоко.

По интериора на палата работят най-добрите архитекти и художници от онова време.  Фреските по стените са поверени на Тадео Дзукари, който след смъртта си е заменен от брат му Федерико Дзукари. По проекта работят още Онофрио Павинио и Фулвио Орсини.

Прелестни са и свързаните със сградата Орти Фарнезиани, градините Фарнезе – те са изграден в късен ренесансов стил. Той се характеризира с “катеренето” на градините нависоко по хълма. Така от високите терасовидни градини в италиански стил се открива панорама към резиденцията, с която ги свързват мостове.

Работата по градините е поверена на Джакомо дел Дука, но тя привършва едва през 1630 г.под ръководството на Джироламо Райналди.

В най-високата част на градините има още една сграда- т.нар. Къща на удоволствието. В периода 1948-1955 г. тя се използва за лятна резиденция от италианския президент Луиджи Еинауди.

Много красиво вътре в Палацо Фарнезе е спираловидното стълбище Скала Реджа, Scala Regia. То се завърта около 30 колони в дорийски стил.

Кардиналът минавал по него на кон, за да достигне т.нар.знатен етаж. Фреските около стълбището са дело на Виньола.

Всички зали в палата са красиви. Във “Фасти Фарнезиани”, или Фарнезийските прелести, може да се види синтезирана цялата история на фамилията Фарнезе.

Когато влезете в Залата на земното кълбо обаче, настина оставате без дъх. Там то е изобразено според едновремешните представи, базиращи се на разказите на тогавашните пътешественици.

Как се стига до Капрарола

С кола от Рим е най-добре да вземете от околовръстния пръстен  пътя SS2bis  в посока Cassia Veientiana/Viterbo. Разстоянието до Капрарола се пътува за около час.

От Рим има и автобуси от Saxa Rubra , както и от Via di Quarto Piperino.

С влак от Рим – първо трябва да стигнете до Орте, а оттам да вземете друг влак за Капрарола.

ВИЖ ОЩЕ

Витербо – градът на папите

Безплатните терми на Тоскана

Как да пътуваме изгодно в Италия

La Fornarina, Фурнаджийката, е една от най-загадъчните картини на Рафаело, на която е изобразена музата му. Намира се в галерията на римския Палацо Барберини

От близо 500 г. изобразената с гола гръд жена в картината на Рафаело Санцио La Fornarina не спира да буди въпроси и загадки. Почти нищо не се знае за нея, с изключение на това, че Рафаело е бил лудо влюбен в нея.

Коя е жената в картината, която днес е изложена в римската Галерия за антично изкуство в Palazzo Barberini? Дъщеря на фурнаджия или скъпо платена куртизанка?

Жената, нарисувана от художника, е с разголени гърди и с копринен тюрбан на райета на главата си. На ръката си има превързана лента с надпис Raphael Urbinas, Рафаело от Урбино, или името на художника, който я обезсмъртява.

Малко обаче са сигурните неща, които се знаят за нея. Едно от тях, е че по тъмните и дълбоки очи на тази жена художникът буквално губи ума си. Много книги и научни изследвания около това, коя точно е жената в картината, са изписани през вековете, и въпреки това мистериите остават.

Рафаело я изобразява в творбата си около 1518 г. Мнозина смятат, че това е Маргерита Лути, дъщеря на фурнаджията Франческо, живял в народния квартал “Трастевере” на Виа Санта Доротея 19.

Един ден Рафаело, който минава оттам, вижда надвесилото се от прозореца момиче и остава като поразен. Влюбва се до полуда в младата жена.

Казват, че тя му остава вярна и след смъртта му. От мъка по него отива в манастира “Сант’Аполония”, където остава до края си.

Според изследователя на изкуството Джорджо Вазари обаче Рафаело вижда любимата си за пръв път по поречието на Тибър. Там Фурнаджийката среща за пръв път погледа на художника, къпейки се гола в реката.

Други изследователи обаче смятат, че Ла Форнарина не е дъщеря на фурнаджия, а куртизанка, избрала за свой псевдоним, както било модно да се прави по онова време,  въпросното име, с което картината става известна.

Според изследователи Рафаело я вижда, докато се оглежда за клиенти от прозореца на дома си, а не с романтично зареян поглед, както мислят други от изследователите на художника.

Според мнозина именно въпросната млада жена стои и зад други женски персонажи, изобразени от Рафаело в картини като La Velata (на снимката), Trionfo di Galatea и Madonna Sistina.

Картината La Fornarina е купена от знатната фамилия Барберини и за пръв път е регистрирана в имуществото й през 1642 г.

Намиращата се в Палацо Барберини картина на Рафаело е като скъпоценно бижу, което може да се види на първия етаж в галерията.

Музата на Ботичели – Симонета Катанео

Как да видим безплатно Караваджо в Рим

В Арецо няма тълпи, но има много красота, история и шедьоври

Мнозина  сравняват тосканския град Арецо с Пепеляшка, тъй като обикновено остава в сянката на близките Флоренция, Сиена и Пиза.

Веднъж озовали се в него обаче, си давате сметка колко несправедливо е такъв бисер да бъде поставян във второстепенните маршрути на Тоскана.

Арецо е прекрасен във всяко едно отношение. В него откривате най-доброто от най-добрата Тоскана. Атмосфера, култура, история, архитектура, загадъчност, кухня – всичко е на висота. На всичкото отгоре, може да им се насладите, без да се препъвате в тълпи от туристи.

Художникът и историк на изкуството Джорджо Вазари и Пиеро дела Франческа са двете “рекламни” лица на Арецо. Накъдето и да се обърнете, виждате техни следи или пък дишате техни атмосфери – галерията на открито на Пиаца Гранде, фреските на базиликата “Сан Франческо”, Ил Дуомо “Сан Донато”, къщата-музей на Вазари…

В Арецо е сниман и част от филма на Роберто Бенини “Животът е прекрасен”.

Градът е изграден на хълм, намиращ се на кръстопътя на 4 долини.

Какво да видим

Базиликата “Сан Франческо” – малката църква от камък и тухли е известна с това, че приютява един от най-големите шедьоври на италианското изкуство. Става въпрос за “Легендата на Истинския Кръст” на Пиеро дела Франческа. Цикълът фрески разказва историята на парчето дърво, от което е направен кръстът на Исус Христос.

Пиаца Гранде, известна и като Пиаца Вазари – това е един от най-хармонично изградените архитектурни комплекси не само в Италия, а и в света. Площадът е реализиран “на нагорнище” – на практика трапецовидната му форма се изкачва и по обиколката му са разположени църкви, ложи, исторически сгради и занаятчийски работилници. В лявата част се намира “Пиеве ди Санта Мария” и Палацо дела Фратернита дей Лаичи с астрономическия часовник, който все още работи.  От тази страна се намира и красивият обществен фонтан.

От високата страна на площада пък е сградата на галериите, Ил Палацо деле лодже, изграден по проект на Вазари. Вдясно е Палацо Лаполи, a до него е Палацо Казаторе дей Кофани, който впечатлява с кулата си.

Именно това е площадът, по който Роберто Бенини слиза с велосипеда си в началото на филма “Животът е прекрасен”. Всеки месец на този площад се провежда Панаир на антиквариата.

Друга забележителност е Дуомо “Сан Донато”. Ако църквата “Сан Франческо” се смята за най-обичаната от туристите заради прочутите си фрески, то “Сан Донато” е любимата църква на жителите на Арецо. Тя е тази, която е следвала стъпка по стъпка всичко, което им се е случило през вековете. Ил Дуомо е изграден на мястото на античен акропол. Завършен е едва през 1500 г.

Заслужава да се види подробно не само фасадата, а и вътрешността на църквата. Открояват се изрисуваните от Пиеро дела Франческа витрини, както и творбите на Вазари и Лука Синьорели. Мраморният панел с “Кръщаването на Христос” се смята за дело на Донатело.

Базиликата “Сан Доменико” също заслужава визита. Най-голямата забележителност в нея е голямото разпятие. Високият 3 м.кръст е първата творба, която се приписва на Чимабуе. Изрисуван е между 1268 и 1271 г.

Музеят на средновековното и съвременното изкуство е друго място, което трябва да влезе във фокуса на вниманието ви. Въпреки че е малко познат и остава в сянката на големите галерии, този музей събира прекрасна колекция от творби, на които може да се насладите, без да се препъвате в туристи. Тук може да се видят произведения на Пиетро Лоренцети, Андреа дела Робия, Вазари и др.

“Ла Пиеве ди Санта Мария” – гледащата към Пиаца Гранде апсида на “Пиеве ди Санта Мария” допринася за атрактивната сценография на площада. Тя има 5 арки в основата си и три реда галерии, които се държат от 68 колони. Камбанарията вдясно е известна като “камбанарията на десетте дупки” заради особената й изработка.

Не може да се пропусне и Къщата-музей на Джорджо Вазари – художник, архитект, историк на италианското изкуство. Вазари купува въпросната сграда през 1511 г., но не живее дълго в нея, тъй като след сватбата си с 14-годишната Николоза Бачи се мести в Рим, а после във Флоренция. В музея може да се види кореспонденцията на художника с Микеланджело, Козимо де Медичи, папа Пий V. Салонът  на камината е декориран от самия Вазари. Къщата разполага и с красива градина, за която се е грижил художникът.

Как се стига до Арецо

Ако идвате с кола от Рим или от Флоренция, вземете магистралата  А1 Рим-Флоренция и  се отклонете на изхода за Арецо. Разстоянието от Рим до Арецо е 222 км., а от Флоренция – 80 км.

С влак също е много лесно да се стигне  – от Рим се пътува около 2 часа.

ВИЖ ОЩЕ

Във Флоренция за 2 дни

Суверето – непознатата Тоскана

Сицилианският остров Фавиняна

Градините на Villa d’Este в Тиволи са прекрасна алтернатива за разходка с кола близо до Рим

Няма начин да не останете очаровани от градините с фонтани и водопади на Villa d’Este (Вила д’Есте) в Тиволи. Те са като излязъл от приказките парк, в който има 50 фонтани.

Разположената на 30-ина километра източно от Рим вила е шедьовър на Италианския ренесанс. Тя е и в списъка от паметници под протекцията на ЮНЕСКО.

Вилата е изградена по искане на кардинал Иполито д’Есте и на Лукреция Борджия на мястото на древноримска вила.

Изграждането на вилата е свързано с историята на първия й притежател. Папа Юлий III дел Монте иска да се отблагодари на кард. Д’Есте за важната му подкрепа при избирането му начело на Църквата през 1550 г. и го номинира за доживотен губернатор на Тиволи.

Кардиналът пристига в Тиволи, където влиза триумфално, но разбира, че му се налага да живее в стар и неудобен манастир, свързан с църквата “Санта Мария Маджоре”. Той е изграден векове преди това от бенедектинските монаси, а след това е преминал в ръцете на Францисканския орден. Кардиналът обаче е свикнал на съвсем друг живот както в родната си Ферара, така и в Рим. В Тиволи обаче му допадат руините, които изобилстват навсякъде. Затова и решава да превърне манастира във вила близнак на друга сграда, която строи успоредно в Рим.

И докато римската сграда е необходима за официални приеми,  вилата в Тиволи трябва да служи за удоволствие и приятни срещи.

Работата по проекта се поверява на арх.Пиро Лигорио.

Купуват се още от намиращите се наблизо терени земя, а с помощта на канали се довеждат и водите на р.Аниене. В крайна сметка вилата е тържествено открита през септември 1572 г. , а само два месеца по-късно кардиналът умира.

Трима представители на фамилията Д’Есте, които всъщност са и кардинали – Иполито, племенникът му Луиджи и Алесандро са първите собственици на вилата.

По-късно кард.Риналдо д’Есте поверява на Джан Лоренцо Бернини реализирането на един фонтан и един водопад в градините.

В последвалите векове вилата е изоставена и едва в средата на XIX в. тя разцъфтява отново. Става средище на артисти и художници.

Един от най-отявлените й фенове е Ференц Лист. Последният частен собственик на вилата е Франц Фердинанд фон Хабсбург, ерцхерцог Д’Есте, племенник на австро-унгарския император Франц Йосиф.

Той се опитва да се избави от нея, продавайки я на Италианската държава. “Аферата” по продажбата на вилата обаче приключва след убийството му на 28 юни 1914 г. при Сараевския атентат, превърнал се в непосредствен повод за започване на Първата световна война.

Градините на вилата заемат 35 000 кв.м. и включват 250 избликващи водни струи, 255 водопада, 100 басейна и вани, 50 фонтана, 20 тераси, 30 000 растения, 150 вековни дървета, 9000 кв.м.алеи.

Всички фонтани се задвижват без помощта на механични устройства – единствено посредством естественото налягане и на принципа на свързаните съдове.

През 2007 г. вилата печели първа награда в международния конкурс “Най-красив парк в Европа”

Как се стига до Тиволи?

С кола от Рим – по магистралата А24 или по държавния път без магистрални такси Тибуртина.

С влак – по линията Roma-Tiburtina.

С автобус с линията COTRAL от автогарата на метро B на спирка Ponte Mammolo.  Автобуси има на всеки 10 мин. и пътуването продължава 50 мин.

И големите художници на Ренесанса са си правили селфи

Че и гениите в изкуството са обичали да си правят селфи, е повече от сигурно.

Но кой знае какво щяха да оставят на поколенията Леонардо, Микеланджело и Рафаело, ако вместо с бои и четки бяха въоръжени с айфони? И без тях обаче автопортретите им достигат стотици милиони “потребители”.

В течение на вековете селфитата на Великите, каквито са си в действителност автопортретите на творците от Италианския ренесанс, омайват толкова хора по света, колкото никоя съвременна автоснимка с помощта на интернет не е в състояние да направи.

Леонардо като дългокос старец

Автопортретът на Леонардо да Винчи спокойно може да се сметне за бащата на съвременното селфи. Геният от тосканското селце Винчи се “щраква” с молив от хематит (червен минерал) върху хартия с размери 33,5 на 21,6 см чак на 63-годишна възраст, или през 1515 г.

Това е последният период от живота му, който той прекарва във Франция. Въпреки че днес с помощта на пластичната хирургия и с услугите на фотошопа един мъж на тази възраст би могъл да изглежда почти като син на изобразения на рисунката, Леонардо предпочита да се представи като старец .

Той е побелял, с дълги коси и брада, а темето му е плешиво. Погледът му е намръщен, а изражението му сериозно, почти намусено. Белезите на възрастта направо крещят от рисунката. Подчертават ги и надлъжните бръчки – на челото, около очите и в долната част на бузите.
Автопортретът на Леонардо да Винчи се пази в Кралската библиотека на Торино.

На всичкото отгоре селфито изглежда като недовършено в горната си част – за да подчертае плешивото си теме, художникът го щрихира само с няколко линии. Автопортретът на Леонардо, който спокойно може да се нарече най-известното селфи за всички времена, се пази в Кралската библиотека на Торино.

Заедно с други произведения то е купено от крал Карл Алберт през 1839 г.

Микеланджело като грозноват светец

Геният Микеланджело Буонароти увековечава стотици лица в шедьоврите си.

За да “снима” себе си обаче, избира извънредно екцентричен начин – сред героите, изобразени в сцените на Страшния съд в Сикстинската капела. Уникалният автопортрет на Микеландежело е разпознат съвсем случайно – това прави през 1923 г. калабрийският лекар Франческо Ла Кава.

Вглеждайки се в лицата на 391-та фигури, заемащи повърхност от 200 кв. м, той направо изтръпва, когато осъзнава, че свети Вартоломей – това е Микеланджело. Възседналият облак светец гледа към Исус Христос и държи одраната си кожа – това е като алегория на греха, който е смъкнал от себе си.

Лицето на Вартоломей, т.е. на Микеланджело, изглежда като деформирано заради съзнателно търсения оптически ефект за гледащите от ниско към високо. То се вижда в нормален вид само ако се застане в една строго определена точка.
Микеланджело се увековечава като свети Вартоломей в сцена на Страшния съд в Сикстинската капела.

Съществува обаче и друго предполагаемо селфи на художника – направеният вероятно през 1545 г. мраморен горелеф с диаметър 36 см. Тогава Микеланджело е на 70 г. За пръв път за този предполагаем автопортрет на гения пише през 1999 г. в Ню Йорк известният критик на изкуството от Колумбийския университет проф. Джеймс Бек. Творбата е изложена пред публика за пръв път през 2011 г. в родното селище на гения Капрезе в Тоскана.

СЛЕДВА

Материалът е публикуван във в.”24 часа”

И големите художници на Ренесанса са си правили селфи

Че и гениите в изкуството са обичали да си правят селфи, е повече от сигурно.

Но кой знае какво щяха да оставят на поколенията Леонардо, Микеланджело и Рафаело, ако вместо с бои и четки бяха въоръжени с айфони? И без тях обаче автопортретите им достигат стотици милиони “потребители”.

В течение на вековете селфитата на Великите, каквито са си в действителност автопортретите на творците от Италианския ренесанс, омайват толкова хора по света, колкото никоя съвременна автоснимка с помощта на интернет не е в състояние да направи.

Леонардо като дългокос старец

Автопортретът на Леонардо да Винчи спокойно може да се сметне за бащата на съвременното селфи. Геният от тосканското селце Винчи се “щраква” с молив от хематит (червен минерал) върху хартия с размери 33,5 на 21,6 см чак на 63-годишна възраст, или през 1515 г.

Това е последният период от живота му, който той прекарва във Франция. Въпреки че днес с помощта на пластичната хирургия и с услугите на фотошопа един мъж на тази възраст би могъл да изглежда почти като син на изобразения на рисунката, Леонардо предпочита да се представи като старец .

Той е побелял, с дълги коси и брада, а темето му е плешиво. Погледът му е намръщен, а изражението му сериозно, почти намусено. Белезите на възрастта направо крещят от рисунката. Подчертават ги и надлъжните бръчки – на челото, около очите и в долната част на бузите.
Автопортретът на Леонардо да Винчи се пази в Кралската библиотека на Торино.

На всичкото отгоре селфито изглежда като недовършено в горната си част – за да подчертае плешивото си теме, художникът го щрихира само с няколко линии. Автопортретът на Леонардо, който спокойно може да се нарече най-известното селфи за всички времена, се пази в Кралската библиотека на Торино.

Заедно с други произведения то е купено от крал Карл Алберт през 1839 г.

Микеланджело като грозноват светец

Геният Микеланджело Буонароти увековечава стотици лица в шедьоврите си.

За да “снима” себе си обаче, избира извънредно екцентричен начин – сред героите, изобразени в сцените на Страшния съд в Сикстинската капела. Уникалният автопортрет на Микеландежело е разпознат съвсем случайно – това прави през 1923 г. калабрийският лекар Франческо Ла Кава.

Вглеждайки се в лицата на 391-та фигури, заемащи повърхност от 200 кв. м, той направо изтръпва, когато осъзнава, че свети Вартоломей – това е Микеланджело. Възседналият облак светец гледа към Исус Христос и държи одраната си кожа – това е като алегория на греха, който е смъкнал от себе си.

Лицето на Вартоломей, т.е. на Микеланджело, изглежда като деформирано заради съзнателно търсения оптически ефект за гледащите от ниско към високо. То се вижда в нормален вид само ако се застане в една строго определена точка.
Микеланджело се увековечава като свети Вартоломей в сцена на Страшния съд в Сикстинската капела.

Съществува обаче и друго предполагаемо селфи на художника – направеният вероятно през 1545 г. мраморен горелеф с диаметър 36 см. Тогава Микеланджело е на 70 г. За пръв път за този предполагаем автопортрет на гения пише през 1999 г. в Ню Йорк известният критик на изкуството от Колумбийския университет проф. Джеймс Бек. Творбата е изложена пред публика за пръв път през 2011 г. в родното селище на гения Капрезе в Тоскана.

СЛЕДВА

Материалът е публикуван във в.”24 часа”

Виж втора част 

И гениите на Ренесанса обичали да се “снимат” с четки – от Тициан до Караваджо

ВТОРА ЧАСТ

Тициан като 80-годишен мъдрец

Да се рисуваш в профил през XVI век, си е било не само нещо изключително странно, а и истинско мъчение, тъй като са били необходими няколко огледала. Въпреки това Тициан се “снима” точно така.

По-бърза магистрала към безсмъртието обаче едва ли би могъл да желае, като се има предвид, че навремето изображението на профила се свързва с идеята за антични монети и за медали. С други думи, да се нарисуваш в профил, си е било все едно да се увековечиш като паметник.

Тачен и почитан от много папи и императори, маестро Тициано Верчелио решава да се “запечата” за поколенията чак когато става на достолепните 80 г.

С тази цел взема черен молив и щрихира образа си върху лист хартия 120 на 99 мм, без да “фотошопира” нито един от белезите на времето върху лицето си. Предполага се, че рисунката с профил надясно служи за модел на нарисувания автопортрет, обърнат наляво, който сега може да се види в мадридския музей “Прадо”.
Смята се, че преди автопортрета си, който днес е в музея “Прадо”, Тициан е направил и рисунка, но с обърнат профил.

Рафаело като чаровен красавец

На фона на колегите си от Ренесанса Рафаело Санцио изглежда почти като Нарцис, който се опива от собствения си лик по подобие на много от днешните автори на селфита.

Рафаело се рисува още когато е на 21 г., по време на престоя си във Флоренция, където отива да се учи на занаят. Въпреки че и до днес много експерти подлагат на съмнение авторството на селфито 47,5 на 33 см, което в момента се намира в галерията “Уфици”, то остава в съзнанието на публиката като “снимката” на Рафаело – с порасналите като на девойка коси и с изражението, което е и меланхолично, и чаровно.

Мнозина в Италия, имали късмета да държат в ръцете си 500 000 лири (днешни 250 евро), си спомнят, че ги красеше именно този лик на Рафаело.

Художникът от Урбино обаче не спира дотук.

На 35 г. той се “щраква” с брада и с дълги коси в компанията на друг мъж, чиято самоличност е неизвестна и до днес. Някои предполагат, че това е треньорът му по фехтовка, други – че става въпрос за негов ученик, трети – за негов приятел.

Едно обаче е сигурно – че още в началото на XVI в. Рафаело хвърля семената на онова, което векове по-късно ще стане известно като групово селфи (спомнете си селфито на звездите по време на “Оскари”-те).

Караваджо като подпийнал Бакхус

И признатият за истински революционер в изкуството на Ренесанса Караваджо не избягва от манията по селфито.

Маестрото, който потъпква тогавашните традиции в изобразяването на фигурите и създава нов начин на рисуване, играейки със светлината, се “снима” в ролята, която му е особено присъща – сред грозде и вино. Караваджо е известен със слабостта си към чашката.

През 1593 г., когато е едва 20-годишен, Микеланджело Меризи от село Караваджо, до Бергамо, се увековечава като “Болния Бакхус” с грозде в ръка. Младежът, зад чийто лик се смята, че се крие самият Караваджо, е полугол и леко прегърбен. Погледът му обаче не фиксира зрителя, а е зареян в празното, загатвайки като че ли за някаква отчаяна умора. Въпреки че на картината не се вижда вино, гроздето в ръцете и лозовият венец на главата са си направо “есемеси” в този смисъл.
Караваджо увековечава страстта си по виното чрез автопортрет като Бакхус.

ВИЖ ПЪРВА ЧАСТ