Последните му обитатели са Савоите, които го даряват на държавата за библиотека

Веднъж щом извървите улица „Толедо” в Неапол, която прелива от тълпи от хора във всеки сезон и по всяко време на деня, ще се озовете в сърцето на града – на просторната Пиаца дел Плебишито.

Там ще видите колко величествено се извисява Кралският дворец, от чиято дясна страна към морето наднича Везувий.
Дори да сте обиколили десетки палати по света, със сигурност ще се възхитите – изпълненият с красиви фрески по стените и с майсторски изрисувани порти дворец разкрива прелестите си салон след салон, стая след стая.

Разкошното обзавеждане подсказва как онези,които са живели там, са били хора с вкус, а не само с пари.

Любопитното е, че дворецът се ражда без крал или кралица, които да се разхождат из покоите му.
Той трябва да чака цели 136 години, за да види из салоните си истински крал – Карлос III от династията на Бурбоните.
Проектът за двореца е поверен през 1599 г. на швейцарския архитект Доменико Фонтана, един от най-добрите по онова време, и трябва да приюти испанския крал Филип III, когото очаквали на посещение.

Той обаче така и не отива в Неапол и никога не вижда изграденото от вицекрал Фернандо Руис де Кастро, граф на Лемос, и съпругата му Каталина де Зунига.
Преди изграждането на двореца на мястото пред него, където днес се намира Пиаца дел Плебишито, нямало почти нищо.

Там бил единствено „вицекралският палат”, където се помещавало управлението на Неапол.

Всичко наоколо било сборище от кръчми и бордеи.Любопитно е, че първото свидетелство в писмен документ за думата „камора” идва именно от комарджийски дом, който се намирал пред Кралския дворец.

Районът около него бил толкова грозен и запуснат, че през 1884 г. някои учени изказали хипотезата, че от там е тръгнала холерата.
Зоната,където днес е дворецът, била обаче идеалното място там да се изгради нещо ново, за да се сложи край на разрухата.

Именно там свършва Виа Толедо, мястото е точно до морето, към което се открива хубава панорама и най-вече – може да се гарантира бързо бягство към него на краля, в случай на нужда.

Затова и вицекралят Фернандо Руис де Кастро, граф на Лемос, не се поколебал и миг.

Извикал архитект Доменико Фонтана и му поръчал да измайстори проект на дворец за чудо и приказ, от който да цъкат с език в цяла Италия.
Палатът обаче бил реконструиран и променян дълги години – и въпреки това общият вид на структурата му се запазил.

16 години след началото на строежа била готова външната част, но били необходими общо 243 години, за да бъде завършен изцяло.

През 1651 г. е изградено от Франческо Антонио Пикиати и стълбището, което смайва с красотата си, но съвременният му вид от мрамор е реализиран през XIX век.
Всички декорации в двореца са като отдаване на чест към знатните къщи от династията на Хабсбургите.

Много са големите архитекти, които внасят по нещо от себе си в изграждането на палата – от Фонтана, Пикиати и Фуга до Ванвители.

Фасадата общо взето остава в началния си изглед, но във вътрешността на двореца се внасят непрекъснати промени, следващи вкусовете на хората, които го обитават.
Казват, че когато през 1735 г. в Неапол пристига Карлос де Бурбон, дворецът се намирал в толкова окаяно положение, че пратили човек да купи мебели, завеси и всякакво друго обзавеждане.

През изминалите 50 години той бил напълно запуснат и всичко в него било напълно неизползваемо.

Били извикани видни декоратори и реставратори. Архитектите, притекли се на помощ, също се намесили сериозно, защото трябвало да се разрешат проблеми около стабилността на сградата.

Доменико Фонтана затворил арките и вместо тях измислил ниши, в които след това по искане на крал Умберто I Савойски били поставени статуи на кралете на Неапол.
Дворецът в днешния му вид обаче е доста по-различен от онова, което представлявал по-рано.

През 1837 г. огромен пожар унищожил голяма част от вътрешността на сградата. Крал Фердинанд II, който по същото време се готвел да открие първата железница в Италия, си дал сметка, че от нещастието може да се възползва чудесно.

Викнал новата звезда в тогавашната архитектура Гаетано Дженовезе и му дал задачата да направи двореца като устремен в бъдещето.

Така той след това представил проекта си за грандиозен, удобен и красив дворец. Въпреки че по характер Фердинанд II бил доста консервативен, бил изпълнен с желание да се възползва от „новите технологии”.

Затова и приел с радост предложението да се въведе канализация за течаща вода, за отходни води, газ, електричество. Градините пък били поверени в ръцете на германския ботаник Фридрих Денхарт.

Била съборена и сградата на вицекралете, чието съществуване вече било ненужно.
След Обединението на Италия в двореца влязъл и Джузепе Гарибалди.

Разхождайки се нервно из неговите коридори заедно с един неаполитански адвокат, той умувал какво да прави с Южна Италия.
След това дошло времето и на крал Виктор Емануил II Савойски, който преспал един път в двореца в стаята на „обожаемия си неаполитански братовчед”.

После в палата дошли и Умберто I и Виктор Емануил III, който е роден в Неапол. Въпреки красотата на двореца Савоите обаче предпочитали този в Каподимонте, подобно и на Карлос де Бурбон в миналото.

Виктор Емануил III отстъпил през 1919 г. двореца на държавата.Кралските апартаменти били превърнати в музей, а богатата библиотека – в национална библиотека.
През Втората световна война дворецът бил бомбардиран, но въпреки това не бил разрушен.

По времето на Италианската република портите на двореца се отворили за всички любители на изкуството и архитектурата, които и днес могат да се наслаждават на оставеното от различни крале и архитекти.

ВИЖ ОЩЕ:

Зеленият остров Елба

Шареният остров Бурано

Папската резиденция в Кастелгандолфо

Само на остров Сан Пиетро се лови риба тон

Няколко са загадките и мистериите около Сан Пиетро, островче (51 кв. км) на югозапад от Сардиния. Със сигурност те го правят още по-атрактивно за мнозина, ако оставим настрана, че тюркоазеното море и белите като брашно плажове са предостатъчни за това.

Първата загадка е свързана с произхода на името. Как така островът е кръстен на първия от апостолите? Има най-различни легенди, но най-популярната разказва, че свети Петър трябвало да спре в близкия Каляри по време на пътуване от Африка за Рим. Заради разбушувалия се ураган обаче се наложило да се приюти на въпросното островче. Затова и по-късно то взело името му.

Друга загадка витае около предишното име на острова – YNSM (произнася се иносим). Въпреки че днес наподобява съкращение на фраза от чат в интернет, с това име островът бил известен през IV и III в. пр.Хр. Наименованието му било дадено от финикийците и означавало “острова на ястребите” – заради многото ястреби, които прехвърчали над него.

Изписано по този начин, името било открито в два документа, първият от които в Каляри през 1877 г. По-късно обаче името било променено в Еносис, а след това и в ред други. В крайна сметка след X в. много свидетелства започват да го отбелязват като “Острова на ястребите, известен като Сан Пиетро”.Въпреки многобройните модификации на името е загадка как на собствените си езици финикийци, гърци и римляни го наричат все по един и същ начин – остров на ястребите. Пълна мистерия е и защо в един момент той започва да се зове като свети Петър.

Другата загадка около острова е свързана с трагичната одисея през Средновековието на Невинните младенци, които загиват при кръстоносни походи. В тяхна памет е издигната и църквата на невинните младенци в Карлофорте, главния град на острова. За какво става въпрос?

През 1212 г. младежите от цяла Европа са обзети от колективна религиозна треска, заради която се впускат масово в походи към Божи гроб, срещайки по пътя си безброй препятствия – от нападения на разбойници до глад, студ и умора. Две били началните спирки на походите. Първата била в село Cloyes в Южна Франция и походът бил предвождан от овчарчето Стефано. Втората начална точка била в Кьолн, Германия, и там водач бил юношата Никола.

И в двата случая обаче мисиите се оказали с трагичен край. Експедицията на френските младежи приключила на остров Сан Пиетро заради морска буря, след което те били продадени като роби. Германската експедиция също не достигнала до Божи гроб, тъй като младежите, участващи в нея, се разпръснали из Италия заради куп страдания и умора.

Легендите, разказвани през вековете за въпросните младенци, продадени като роби на остров Сан Пиетро, присъстват в много произведения на известни писатели, художници и композитори като Бертолт Брехт, Габриеле д’Анунцио, Джакомо Пучини.

Финикийци, гърци и римляни оставят най-различни следи от културата си из острова. От 1738 г. нататък обаче на обезлюдения заради вечните пиратски нашествия Сан Пиетро започва да пристига все по-многобройно население с лигурийски произход от Табарка. Това е тунизийско островче, принадлежало на знатна лигурийска фамилия, която получила на него лиценз за лов на корали. Наследниците на едновремешните пришълци от Табарка съставляват днешното население на Сан Пиетро. То говори на диалект, странна смесица от лигурийски и табаркански от XV в. – в него се долавят и френски, сицилиански, турски и арабски думи.

Карлофорте, главният град на острова, е кръстен на крал Карл Емануил III Савойски, който бил нещо като окуражител на едновремешното колонизиране на острова.

През последните години все повече пътешественици, хора на изкуството или просто любители на дивата природа и райското море избират острова за свое местожителство. Веднъж дошли на него, повече не го напускат. Мнозина го наричат острова на щастието. Тук липсват руски туристи и милионери, тъй като те предпочитат разкоша на хотелите в Североизточна Сардиния, където е Изумруденото крайбрежие.

Сан Пиетро е и остров на любовта – непрекъснато се увеличават двойките от цял свят, които идват на острова, за да се врекат във вечна вярност и любов. Казват, че който се ожени на Сан Пиетро, се радва цял живот на щастлив брак.

Известен е и като островът на свободата, защото именно тук през XVIII в. се ражда първата републиканска конституция на италианска територия.

Сан Пиетро е едното от двете основни островчета от архипелага Сулчис в югозападната част на Сардиния. Неговите 6500 жители са концентрирани главно в град Карлофорте. През летните месеци обаче той достига 30 000 души.

Бреговете на вулканичния по произход остров са предимно скалисти. Живописни скали и пещери има по голяма част от 33-те километра морска ивица. Малки плажове с бял пясък, до които може да се стигне с лодки, са прелестни оазиси за любителите на слънчевия загар.

Към община Карлофорте се числят и двете миниатюрни островчета Изола дей рати и Изола пиана. Именно на второто от тях, днес превърнато в туристическо селище, се намирали най-важните за Сардиния фабрики за риба тон.

На остров Сан Пиетро няма нито ручеи, нито реки. За сметка на това там е пълно с живописни блата.

Как се стига до острова

До Сан Пиетро може да се стигне от разположените на Сардиния градове Каляри, Олбия и Портоторес, до които пътуват всеки ден кораби от Генуа, Ливорно, Чивитавекия и Неапол. Със самолет от чужбина пък се стига през Рим или Милано до Каляри. Оттам може да се вземе кола под наем или автобус до пристанището Портовесме (на 80 км) или Каласета (на 110 км), откъдето да се хване ферибот за Сан Пиетро (пътуването е половин час). Има фериботи денонощно и на всеки час.

Ловът на риба тон

Освен на остров Фавиняна до Сицилия, риба тон в Италия се лови и до остров Сан Пиетро. И докато последният лов на Фавиняна датира отпреди 7 г. (заради акустичното замърсяване на морето рибата тон вече не пристига до сицилианските брегове), то на Сан Пиетро той все още може да се види през юни. Тогава е т.нар. матанца, или клане на риба тон, което се изпълнява по строг ритуал.

За разлика от миналото, когато рибата тон била убивана от рибарите с харпуни още в морето в кърваво зрелище, сега тя е отвеждана жива в лодките им. Ла матанца е само последната фаза в лова на риба тон, който се извършва със сложни инсталации от мрежи. Те се спускат в морето в началото на май и остават там до края на юни.

Инсталацията е разделена на камери, или стаи, разполoжени една след друга и свързани с порти, които също са изградени от мрежи. Рибите тон стигат всяка година по един и същи маршрут до Сан Пиетро и попадат в клопките на мрежите. Когато т.нар. раис (шефът на ловците) сметне, че попадналото в инсталацията количество риба е достатъчно голямо и климатичните условия са подходящи, дава началото на последната фаза.

При нея рибите се примамват към стаята на смъртта. Ловците на риба тон през това време чакат жертвите си на лодките, затварящи като в квадрат стаята на смъртта. След това по заповед на раиса започват да опъват мрежите, пристягайки рибите една до друга и отнемайки им водата. След като са напълно изтощени от боричкането си, рибите се закачват от рибарите на куките им, с които жертвите се прехвърлят на лодките.

Всяка година стотици италианци отиват на Сан Пиетро в началото на юни специално за лова на риба тон. Десетки лодки с любопитни туристи обграждат ескадрилата на ловците, за да наблюдават кървавия спектакъл.

Кои са специалитетите

Неустоимо е ястието белу – то се приготвя от стомаха на рибата тон, който първо се вари, след това се запича до порозовяване, а после се пече на парчета с картофи и лук.
Риба тон по карлофортински също е изключително вкусна – става въпрос за пържена риба. Други специалитети са скабечу – солена риба тон, и тунина – риба, запържена в тиган. В Карлофорте на почит е и кускусът заради табарканския произход на местните жители.

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)