Паветата sanpietrini са един от символите на Рим, но са и ад за дамския ток

Римските павета sanpietrini са открай време един от отличителните белези на града.
Със сигурност няма жена, чиито токове да не са засядали сред калдъръмените камъни, покриващи централните улици на Вечния град.
Но какво представляват те и защо носят името на свети Петър?
Някои ги наричат сампиетрини, други санпиетрини, но е все същото. Става въпрос за блокчето, което се прави от левцитит – скален материал, типичен за вулканичните зони в област Лацио.
Той е антрацитеносив на цвят и се използва широко за пътната настилка в целия исторически център в Рим. С него е покрит пл. “Свети Петър”, но и много от другите централни площади.
Този материал е въведен в Рим по времето на папа Сикст V в края на XVI в. по простата причина, че по-добре от всеки друг е позволявал гладкото возене на файтоните по улиците.

Навремето монсиньор Лудовико Сергарди, префект на фабриката на “Свети Петър”, вижда в какво отчаяно положение се намира тогавашната настилка на пл. “Св. Петър” – заради нея се преобръща дори файтонът на папата.
Затова и решава да използва камъка за застилане на площада.
Блокчето sanpietrino, което в Рим се нарича още “селчо”, е с размери 12х12х18 или 12х12х6.
Още от едно време то се е добивало, като на ръка се е разбивала или разпуквала скалната кариера.
Днес вече не съществуват подобни скали в околностите на Рим. Повечето от тези блокчета, които се използват за преправянето на настилката в историческия център, идват или от остатъчни материали, или от Китай.
Характерното за тази настилка е, че тя не се циментира, а се поставя ръчно. След това кубчето се набива в легло от пясък – по този начин се придава еластичност и способност да прилепне добре към пътната основа.
Освен че има висока стойност от гледна точка на архитектониката, павето притежава и този плюс, че позволява на терена “да диша” благодарение на пространството между отделните блокчета.
Освен това може да приляга много лесно към неправилностите в терена и е много устойчиво.

Недостатъкът на санпиетрините е в това, че не гарантират идеално гладък път. Когато е мокро, кубчето може да стане доста хлъзгаво, така че не е подходящо за висока скорост на превозните средства.
Друга негативна страна е, че повърхността, която се формира, не е правилна и не е много удобна за ходене, а също се създава доста шум при преминаването на транспортните средства по нея.
Затова когато сте в центъра, около вас може да изглежда изключително шумно, дори да минават само три коли.

Това е настилка, създадена навремето за файтоните. Днес пък тя трябва да понася трафика от коли и автобуси. Това още повече води до бързото износване, поради което се налагат чести ремонти или подновяване.
На много места в града кметството започва да я подменя с асфалтова – поне що се отнася до онези улици в центъра, които понасят огромен трафик, най-вече от тежки транспортни средства.
Вместо това калдъръмът се оставя при по-второстепенни улици, които се ползват предимно от пешеходци, като се мисли и за по-съвременни техники за поставяне на настилката.
Чрез тях пространствата между паветата не се оставят свободни, както в миналото, а се свързват с битумен материал или с хоросан.
Така се създава и повече удобство за жените с високи токчета.

Вижте коя е пряката наследничка на най-красивата дама от Ренесанса и муза на Ботичели Симонета Катанео

Симонета Санкристофоро Катанео е 26-годишно момиче от Генуа, което днес работи в престижна италианска галерия за изкуство в центъра на Лондон. Малцина от клиентите на галерията обаче знаят коя всъщност е красивата и изящна като статуетка Симонета.

Тя е пряката наследница на родената през  XV век в Генуа Симонета Катанео – музата на художника Сандро Ботичели.

Със сигурност лицето на “онази” Симонета, увековечено в шедьоври като “Пролет” и “Раждането на Венера”, е един от най-популярните образи на жена от Ренесанса въобще. Мнозина смятат музата на Ботичели за най-красивата дама на Ренесанса  и за първия секссимвол в изкуството.

Въпреки популярността си в цял свят, навремето картината “Раждането на Венера” не е била известна. Тя предизвиква всеобща възхита едва през 1815 г., когато е изложена в галерията “Уфици” във Флоренция, където се пази и днес.

И прапраправнучката на Симонета Катанео, която носи същото име,  е родена в Генуа. Тя завършва мениджмънт на изкуството в Милано, но веднага след това заминава за Лондон. Кариерата й в изкуството започва чрез стаж в аукционната къща Christie’s в секцията за импресионизъм и модерно изкуство.

После Симонета отива на стаж в конкурента – аукционната къща Sotheby’s. Следващата стъпка е в световноизвестната галерия Gagosian, където опознава сферата на изкуството от друг ъгъл. Чак след това започва работа в италианската галерия Ronchini, която се намира в центъра на Лондон. Както разказва за Sofiarim.com самата Симонета, английският пазар на изкуството е много по-интернационален от италианския, така че засега предпочита за кариерата си  Лондон.

Според Симонета за пръв път в детството си научава коя е от баба си, която  й подарява репродукция на картината “Пролет” на Ботичели.

“Разказа ми как момичето в дясната част на творбата, което изобразява пролетта и е облечено в рокля на цветя, е наша предшественичка. Каза ми, че е била муза на Ботичели и е била една от най-известните дами през XV век.”

Днешната Симонета завършва  класически колеж. Още  в средното училище започва да се задълбочава в историята на всичките картини, на които е изобразена Симонета Катанео.

“Разбира се, най-известната творба е “Раждането на Венера”. Много е важно да се подчертае обаче, че навремето Симонета е дала лицето си за Венера, но не е позирала за тялото й. Да позираш гола тогава е било равносилно на скандал.”

Въпреки известната си прабаба Симонета е ходила да я види в “Уфици”, където е картината на Ботичели, само два пъти.

“Разбира се, вълнувам се много, когато гледам картините със Симонета Катанео, защото си мисля как и аз нося нещо от нея.”

Но коя всъщност е музата на Ботичели – Симонета Катанео?

Тя произхожда от знатна фамилия от Генуа и се омъжва през 1468 г. за Марко Веспучи, братовчед на Америго Веспучи.

Америго, син на флорентински нотариус, се мести в Генуа, където се жени, но няма деца. След като се запознава с жената на братовчед си, остава поразен от красотата й. Америго Веспучи обаче съвсем не е единственият, чието сърце гори от любов по прекрасната съпруга на братовчед му.

След като се мести да живее във Флоренция със съпруга си Марко Веспучи, Симонета поразява сърцето и на Джулиано де Медичи.

Докато брат му Лоренцо Великолепни е ангажиран да управлява Флоренция, Джулиано е зает най-вече с конни надбягвания и опитва всячески да спечели възхищението и сърцето на Симонета. След една от победите си дори излага надпис “Несравнимата” за възлюбената си.

Симонета обаче е най-вече музата на гения Ботичели, който също пламти от платоническа любов по нея. Именно Симонета е богинята на цветята Флора в прочутата му картина “Пролет”.
Лицето на Симонета е и това на Венера в “Раждането на Венера”” – картина, поръчана от Джулиано де Медичи. Симонета дава лицето си и на многобройни мадони в картините на Ботичели. Одухотвореният от красотата художник я изобразява и в няколко портрета.

Симонета умира едва на 23 г. от туберкулоза и е погребана във фамилната капела на Веспучи в църквата “Онисанти” във Флоренция. Ботичели сам пожелава да бъде погребан по-късно в краката й.

Защо италианците винаги се отличават от останалите?

“Най-забележителното за нас е,  че винаги ни забелязват. Не всеки път по най-добрия случай и мотиви, но винаги и навсякъде”, казва публицистът Антонио Полито.

Така е – почти невъзможно е да сме виждали някъде някога италианец, който да не се отличил, откроил, различил от останалите националности отдалече и отблизо.Където и  по света  да видите група чужденци, ще познаете веднага кой от тях е италианецът. Не е необходимо дори да се чудите.

Може да звучи банално и общо, но си е истина – в чужбина италианците винаги са най-шумните, най-бъбривите, най-големите кавгаджии, но и най-добре облечените, най-хубавите, най-стилните.

Не обичат да чакат дисциплинирано на опашки и често се опитват да хитруват, изпреварвайки другите.  Не обичат да ги “минавате”, така че очаквайте от италианеца да се пазари и до последната стотинка за сметката, независимо за какви пари става въпрос.

Италианецът обича да се весели. Да, той работи много, когато трябва да се работи. Но пък и умее да се  забавлява  “до дупка”.

Много често италианците, посетили България, питат защо сме тъжни.  Не винаги на Ботуша ще видите весели италианци. Напротив, вървейки по улиците, може и изобщо да не забележите такива. Но пък ще видите хора, които все се горещят,  бързат, спорят, викат, ръкомахат – или с други думи, едни пълни със страсти хора.

Стане ли въпрос за развлечение обаче, италианецът е цар. Той умее да се наслаждава на живота както никой друг. Италия е страната на големия купон и на голямата красота.

Неслучайно и всичко най-хубаво в света, свързано с удоволствие, чревоугодничество и наслада, е все италианско –  не става въпрос само за пица, паста, джелато (сладолед), вино,  еспресо. Да вземем за пример модата, спортните коли, курортите…

В Италия прелестта е навсякъде. Тя ти се набива на очи дори в периоди като сегашния, когато Рим  се задъхва от боклук и миризми, пред които дори Калкута изглежда чист и спретнат град.

Вървейки по тротоарите на Рим,  може да се спънете обаче не само в торби с боклуци или в изкъртени павета, а и заради унеса си по някое чудновато ъгълче на сграда със статуя,  зяпайки орнамент на покрив или пък прелестна веранда. За паметниците на изкуството пък дори не си струва да говорим.

В Италия има всичко възможно, което може да ви хрумне. Разбира се, Рим е квинтесенцията.

Тръгвайки от пункт А, за да стигнете до пункт Б, който се намира само на километър разстояние, е все едно че за 15 минути време разгръщате цялата човешка история.

Живеейки в центъра на Рим, всеки път, когато отивам до фитнес центъра например, минавам пътьом покрай руини от Древен Рим, след това подминавам средновековна сграда, бароково “палацо”, фонтан на Рутели, “киостро” ( вътрешният двор на манастир) на Микеланджело,  забързвам крачка пред църква със статуя на Бернини, а на 300 м.от нея е галерия с картини на Караваджо и Рафаело. Стигам до фитнеса, който е до галерия за модерно изкуство. На 200 м.от нея пък е резиденцията, обитавана навремето от Мусолини. Всичко това  – за 15 минути пеша.

Не е за учудване, че е трудно да удивиш с каквото и да било римлянина, който от дете минава всеки ден покрай шедьоври така, както останалите хора по света минават покрай автобусни спирки.

Може да се каже, че италианците са измислили всичко, или почти всичко – Империята, християнството, хуманизма, ренесанса, перспективата, анатомията, радиото, телефона…

Но това е само малка част от италианския гений.

Разбира се, Италия е страната и на третия най-голям обществен дълг в света, но това е друга тема.

ВИЖ ОЩЕ

Градините на Вила д’Есте

Орвието, бисерът на Умбрия

Вила Торлония

Вино “Брунело”, прелестна Тоскана и замъци ви очакват в Монталчино

Представете си Тоскана от картичките – вълнисти зелени хълмове, лозя, маслинови горички… Точно така изглежда пътят до  градчето Монталчино, на юг от Сиена.

Изграденото върху хълма насред долината Орча (Вал д’Орча) средновековно борго е обградено отвсякъде с каменни стени. Отгоре му се извисява древен замък – точно като в приказките.

Монталчино днес е прочуто в цял свят като родината на прекрасното червено вино “Брунело”. Но дори да не беше този факт, градчето пак щеше да ви смае с природни красоти, исторически прелести, чар и вкусна кухня.

То изглежда като перфектното място, в което се чувстват възнаградени и очите, и носът, и небцето ви. Тук всичко е прекрасно – от пейзажите до предлаганото в чинията и чашата ви.

Средновековното борго на Монталчино изглежда като непокътнато от XVI в.

Че това е така, може да се убедите, още щом достигнете хълма със селото.  В хълмистия пейзаж наоколо се редуват жълти, цикламени и зелени цветове, кипариси и маслинови дървета.

Монталчино забогатява най-вече покрай виното “Брунело ди Монталчино”, което днес се слави като един от най-добрите и най-скъпите италиански еликсири в света.

Селото обаче се прочува с качествените си вина още през  XV в. А иначе, рецептата за “Брунело” е измислена едва през 1888 г.

Неин баща е Феручо Бионди Санти – именно на него за пръв път му хрумва идеята да махне от рецептата за класическото вино “Кианти” сортовете канайоло и колорино и да остави единствено санджовезе. Така 100-процентното съдържание на този сорт превръща местното вино в червено “злато”.

“Брунело” може да се пие най-малко  5 г.след престояването на виното в бъчви, две години от които в дъбови. “Росо ди Монталчино” пък може да се пие и след година престояване в бъчви.

И днес фамилията Бионди Санти е сред най-добрите производители в района на “Брунело”. До нея се нарежда обаче и друг реномиран производител – избата “Банфи”. Замъкът Банфи, който е на две крачки от Монталчино, също ви грабва с прелестта си.

В него може да отидете на дегустации, да вечеряте или пък просто да разгледате избата му. Панорамата, която се открива оттам, е истинска наслада за окото.

До замъка може да стигнете и с ретро автобус – това е най-чаровният начин да обиколите околностите на Монталчино. С ретро автобус се разхождат много често и посетителите на “Ероика” – инициативата, която всяка пролет събира по тези места хиляди колекционери на ретро велосипеди от цял свят.

В Монталчино може да се разхождате без посока и маршрут – и така ще усетите чара му.  Историческият център се доминира от извисяващата се крепост, изградена през 1361 г., когато градчето минава под контрола на Сиена.

Изкачете се до замъка – когато обърнете поглед надолу, ще ахнете от гледката. Всеки юли в замъка се провежда фестивал на джазмузика и вино.

В замъка се намират един от най-реномираните ресторанти и енотека в зоната. Неслучайно през май 2017 г. негови гости бяха семейство Обама. Бившата президентска двойка избра пейзажите на Монталчино и на близкото Буонконвенто, за да прекара царски релакс сред красота, вино и голф.

В намиращия се на няколко километра луксозен курорт, собственост на бившия американски посланик в Рим Джон Филипс, Мишел и Барак Обама загребаха с пълни шепи от тосканските красоти.

Пак в тази зона се намира и един от най-престижните голф клубове в Тоскана, собственост на фамилията за мода Ферагамо. Там игра голф и Барак Обама.

Забележителност в Монталчино е и Палацо дей Приори, днешно седалище на кметството – намира се на Пиаца дел Пополо. Специална визита си заслужава и Палацо Весковиле.

И най-вече – не забравяйте да пиете вино, вино, вино! Всички заведения наоколо ви подканват да го сторите и със сигурност всеки ценител на качествената глътка и хапка няма да им устои. А и как иначе, след като тук се намира храмът на най-доброто вино.

За сирената, колбасите и другите специалитети на Монталчино също може много да се пише, но по-важно е да се опитат. И те играят в А-групата на шампионата на италианските кулинарни специалитети.

Прелестни са и магазинчетата и дюкянчетата, които предлагат всякакви продукти на местните занаяти.

Важното е да отделите време, за да вкусите бавно и приятно от всичко, което тук наистина е от най-добро качество.

Разходете се бавно по уличките, вглеждайки се във всеки детайл на архитектониката и пейзажа.

Изпийте бавно едно кафе в някое от местните барчета. След това седнете в някоя енотека, поръчайте чаша “Брунело” и сирена.

Вечерта опитайте местна гозба с глиганско месо в някой от местните ресторанти. Ще си дадете сметка, че животът е прекрасен и че красотата буквално ви пропива.

ВИЖ ОЩЕ

Във Флоренция за 2 дни

Суверето, непознатата Тоскана

Вила Памфили, римският “Версай”

И големите художници на Ренесанса са си правили селфи

Че и гениите в изкуството са обичали да си правят селфи, е повече от сигурно.

Но кой знае какво щяха да оставят на поколенията Леонардо, Микеланджело и Рафаело, ако вместо с бои и четки бяха въоръжени с айфони? И без тях обаче автопортретите им достигат стотици милиони “потребители”.

В течение на вековете селфитата на Великите, каквито са си в действителност автопортретите на творците от Италианския ренесанс, омайват толкова хора по света, колкото никоя съвременна автоснимка с помощта на интернет не е в състояние да направи.

Леонардо като дългокос старец

Автопортретът на Леонардо да Винчи спокойно може да се сметне за бащата на съвременното селфи. Геният от тосканското селце Винчи се “щраква” с молив от хематит (червен минерал) върху хартия с размери 33,5 на 21,6 см чак на 63-годишна възраст, или през 1515 г.

Това е последният период от живота му, който той прекарва във Франция. Въпреки че днес с помощта на пластичната хирургия и с услугите на фотошопа един мъж на тази възраст би могъл да изглежда почти като син на изобразения на рисунката, Леонардо предпочита да се представи като старец .

Той е побелял, с дълги коси и брада, а темето му е плешиво. Погледът му е намръщен, а изражението му сериозно, почти намусено. Белезите на възрастта направо крещят от рисунката. Подчертават ги и надлъжните бръчки – на челото, около очите и в долната част на бузите.
Автопортретът на Леонардо да Винчи се пази в Кралската библиотека на Торино.

На всичкото отгоре селфито изглежда като недовършено в горната си част – за да подчертае плешивото си теме, художникът го щрихира само с няколко линии. Автопортретът на Леонардо, който спокойно може да се нарече най-известното селфи за всички времена, се пази в Кралската библиотека на Торино.

Заедно с други произведения то е купено от крал Карл Алберт през 1839 г.

Микеланджело като грозноват светец

Геният Микеланджело Буонароти увековечава стотици лица в шедьоврите си.

За да “снима” себе си обаче, избира извънредно екцентричен начин – сред героите, изобразени в сцените на Страшния съд в Сикстинската капела. Уникалният автопортрет на Микеландежело е разпознат съвсем случайно – това прави през 1923 г. калабрийският лекар Франческо Ла Кава.

Вглеждайки се в лицата на 391-та фигури, заемащи повърхност от 200 кв. м, той направо изтръпва, когато осъзнава, че свети Вартоломей – това е Микеланджело. Възседналият облак светец гледа към Исус Христос и държи одраната си кожа – това е като алегория на греха, който е смъкнал от себе си.

Лицето на Вартоломей, т.е. на Микеланджело, изглежда като деформирано заради съзнателно търсения оптически ефект за гледащите от ниско към високо. То се вижда в нормален вид само ако се застане в една строго определена точка.
Микеланджело се увековечава като свети Вартоломей в сцена на Страшния съд в Сикстинската капела.

Съществува обаче и друго предполагаемо селфи на художника – направеният вероятно през 1545 г. мраморен горелеф с диаметър 36 см. Тогава Микеланджело е на 70 г. За пръв път за този предполагаем автопортрет на гения пише през 1999 г. в Ню Йорк известният критик на изкуството от Колумбийския университет проф. Джеймс Бек. Творбата е изложена пред публика за пръв път през 2011 г. в родното селище на гения Капрезе в Тоскана.

СЛЕДВА

Материалът е публикуван във в.”24 часа”