Пещерните жилища на Матера са под протекцията на ЮНЕСКО от 1993 г.

Матера е едно от най-античните селища в света. В нея природата и човекът моделират скали и територия от праисторически времена, издълбавайки в скалите пещери, които след това се превръщат в подслони, обори, кошари, маслобойни, домове, цистерни, църкви.

С изкопания материал след това се строят сгради на стъпаловидни нива и се свързват със стълбища.

Те минават над пещерите, създава се и система за събиране на дъждовната вода. Така се раждат двата пещерни квартала – Кавеозо ,на юг, и Баризано, на север. Заедно с централния квартал Чивита те заемат 36 хектара.

В тази пещерна реалност хората живеят до 1952 г. Тогава със специален закон правителството изнася 15 000 обитатели на пещерните жилища «саси» и ги пренася в нови квартали.

През 1986 г. с нов закон се започва тоталното реструктуриране на старите квартали. Раждат се уникални музеи, галерии, хотели, ресторанти. През 1993 г. ЮНЕСКО обявява Саси ди Матера, Пещерните жилища на Матера, за световно културно наследство.

1.Матера не е град за селфи туристи, а за хора със задълбочени интереси в историята и културата.

До Матера не се прескача набързо, колкото да се щракне снимка и след това да се продължи към друга дестинация.

Това е така, защото идването до града е сложно и дълго, ако пътувате с кола, влак или автобус от който и да е град на Италия (от Рим например са близо 6 часа).

Затова тук пристигат наистина заинтересовани от Матера хора. Из града няма да видите тълпи от нискотарифни туристи.

Придвижването до Матера от София е много по-кратко – един час със самолет до летището на Бари, и един час с кола под наем до Матера, която е на 60 км.
2.Матера е най-сигурният град в Италия.

Тук престъпността е най-ниска, затова открай време Матера е в дъното на класацията по брой престъпления от общ характер, която се оглавява от Милано, Болоня, Римини, Торино и Рим.

Как се обяснява съществуването на подобен остров на спокойствието в Юга, пропит от мафия?

Някои казват, че е заради незаинтересоваността й от бедните градове, други пък твърдят, че престъпността е правопропорционална на масовия туризъм в тях.
3.Матера е един от най-бедните градове в Италия.

Средният БВП на глава от населението е 13 000 евро (в Милано например е 37 000 евро).

Въпреки това не виждате бедност из Матера – няма клошари, просяци или шляещи се имигранти, навсякъде е чисто, а сградите изглеждат като току-що реставрирани. Центърът е пълен със скъпи бутици.

Заведенията са изненадващо приятни, тъй като комбинират нови тенденции с исторически дадености. Перфектно реновирани каменни жилища са красиви места за музика и аперитиви.
4.Матера е сред общините с най-голяма повърхност в Италия.

Звучи парадоксално, но със своите 392 кв.км.територия Матера може да побере в периметъра си Торино и Милано.

Въпреки че има малко над 60 000 жители, улиците на града са оживени всеки ден от седмицата.

В историческия център, разположен вертикално, разстоянията се мерят не в километри, а в стъпала.

Ако попитате местен колко е разстоянието от едно място до друго, той може да ви отговори, че е 40 или 140 стъпала.
5.Матера е град на бавния туризъм, при който се харчат повече пари.

Тук е пълно с малки и изискани структури за богати туристи.

Катерейки се из града, се натъквате на пет и четиризвездни хотелчета, както и на много спа центрове, издълбани в пещерните жилища.

В идеално реставрирани масерии (местните ферми) отпреди няколко века двойната стая може да струва 600 евро на вечер, но предлага уникален лукс.

За периода 2010 -2017 г. броят нощувки в Матера е скочил със 176%, което е рекорд в Италия.

През последните 7 г.броят туристи е нарастнал със 152%.
6.Как да стигнем до Матера?
Матера не е свързана с Националните италиански железници, а Базиликата е единствената италианска област без летище. До края на 2018 г. трябваше да бъде готова гарата на Апуло-луканските железници.

Удвоява се и регионалната жп линия от Бари до Матера, чрез която разстоянието между двата града ще се взема за 58 мин.
От София до Матера може да се стигне със самолет София-Бари. След това с автобус, регионален влак или кола под наем до Матера (60 км).
От италианските градове – със самолет или влак до Бари, а оттам с регионалните жп линии, автобус или кола под наем до Матера.

С кола от северните градове – по магистралата А1 или А30 до Потенца, а след това – по държавния път Базентана.
7.Къде да отседнем?
В Матера хотелите не са много, но има 386 структури от типа „Bed and Breakfast” и 325 ваканционни къщи и апартаменти.

Има цени за всички джобове – общото при всички тях е високото качество на предлаганите услуги.

Заради архитектониката на града много от туристическите структури са в исторически сгради или пещери.
8.Как да видим Матера през 2019?
На 19.1.2019 е официалното откриване на годината, в която Матера ще бъде европейска столица на културата заедно с Пловдив.

На тази дата 2019 музиканти от Европа ще огласят италианската община.

Те ще бъдат част от 27 групи от ЕС и на 27 от област Базиликата. Стартът на всеки посетител ще бъде от Кава дел Соле, Скалната кариера на слънцето, която се намира на няколко км от града.

Там ще има сцени на открито и закрито, където ще се провеждат всички спектакли- всеки е предназначен за максимум 500 души. Оттам ще тръгват и автобуси, които ще извозват до сърцето на Матера.
„Матера 2019” няма да остави след себе си нови инфраструктури и сгради, както стана при предишни културни столици.

Тя ще ви даде единствено емоции и възможността да създавате култура „с ръцете си”.

Идеята на фондация „Матера-Базиликата 2019”, чийто директор е Паоло Вери, е да не бъдете зрител, а участник във всичко, което ще се случи в града.

Ако решите да посетите Матера през 2019, ще го направите, не за да се възхитите от красотата на Матера, а за да създадете и вие нещо в нея.

Веднъж пристигнали в града, няма да бъдете туристи, а ще станете временни граждани на общината.

Това ще стане с помощтта на временен паспорт от 19 евро. Той ви дава право да участвате в 5 събития дневно и задължението да оставите предмет, свързан с култура – например книга.

Ако не носите, ще трябва да я купите и да я подарите на града.
Над 300 събития са програмирани в рамките на 48 седмици. Всички спектакли и културни събития се въртят около пет теми – „Корени и пътища”, „Непрекъснатост и скъсване”, “Минало бъдеще», „Утопии и антиутопии”, „Размисли и връзки”. „Матера 2019” разполага за всичко това с бюджет от 48 млн.евро.
9.Какво е посланието на „Матера 2019”?
Един южен италиански град преобръща наопаки парадигмата на примирението и на вечно оплакващия се Юг. Отправя предизвикателство към бъдещето чрез младите и чрез културата като фактор за развитие. 2019 г.не е крайна цел, а начална точка за Матера.

ВИЖ ОЩЕ

Тратория, остерия или ресторант?

Сан Джиминяно – средновековният Манхатън

Всичко за гондолиерите на Венеция

10 неща за италианците

Прочида – слънчевият остров

Ето къде е било укреплението на Рицарите Тамплиери в Лацио

Сермонета (Sermoneta) е от онези места, в които човек се отпуска веднага с мисълта, че нищо друго в момента не го вълнува.
Селото ви обсебва тотално и се чудите къде да гледате по-напред – към лъкатушещите улици с павета, от които се откриват чудни гледки; към колоритните сгради, които омайват със средовековния си чар, или пък към мистериозния замък, който се извисява над главата ви.

До Сермонета се стига, пътувайки около час южно от Рим в посока Латина и пресичайки Понтинската долина (Pontina Pianura). След кратко лъкатушене по живописен път със завои, на който се редуват приказни природни панорами с кактуси, се изправяте пред табелата на Сермонета.
В този момент си давате сметка, че ви чакат прелестни мигове. Замъкът на селото, заобиколен от високи стени, както и цялата панорама от средновековни сгради сред декори от маслинени горички наоколо само подсилват убеждението, че красотата тук се лее на талази.
Сермонета се ражда като ранносредновековно село (borgo), за да приюти населението, бягащо от маларията в долината. Сермонета става феод на знатната фамилия Каетани (Caetani), която е една от най-известните в Лацио и до днес.

Издигнатият през XI в.неин замък е идеално запазен. Неговите салони с чаровни фрески и обзавеждане са перфектната сценография за много филми, които са снимани тук.
Вълнуващо е и изкачването в него по стръмния пасаж от коридори, който не е за хора със слаби сърца и с проблеми с равновесието. Преодолявайки го обаче се стига до покрива, от който се откриват неустоими панорами.
Сермонета е пълна със забележителности, които могат да се разглеждат и половин ден.
Приятно е обаче и да се загубиш из тесните й улици, завършващи с панорамни тераси. Магазинчетата, в които продават занаятчийски продукти или пък храна и вино, също не трябва да се пропускат.

И околностите на Сермонета преливат и от чар, и от загадъчност.
На километър от селото се намира манастирчето на свети Франциск, до което е прилепено гробището. То обаче изниква на това място през XII в. първоначално като укрепление на Рицарите тамплиери (Templari). Те остават в него до 1312 г. След потискането на ордена им мястото става убежище за еремитите на Францисканския орден, които следват източноправославна интерпретация на доктрината на Свети Франциск и които се укриват по-късно в пещерата на Селваскура, в Басиано.
В последвалите векове на това място се редуват още няколко ордена, включително и Малтийският.
Мистериозният чар на Сермонета се дължи най-вече на факта, че в зоната на селото са запазени най-много следи от присъствието в Лацио на Тамплиерите, както и на цялостната им загадъчна доктрина.
Различни техни символи и знаци могат да се видят и днес по сгради, най-вече църкви.
Казват, че в подземието на абатството се намира дори прословутото съкровище на Тамплиерите, скрито тук в края на 1308 г., когато започват гоненията срещу тях във Франция.
С други думи, за запалените по разказите за Рицарите тамплиери мястото е повече от магическо.

Вижте най-дългия панелен блок в Италия и Европа  – той се простира на 1 км.

Съзерцавайки отдалече най-дългата жилищна сграда в Европа, кацнала върху хълма над улица “Портуенсе” в Рим, човек изпитва смесица от любопитство и учудване.

Изправяйки се обаче лице в лице с достигащия 1 км. дължина блок на 9 етажа, чувството е само едно – ужас.

Ефектът, който предизвиква хоризонталният небостъргач от армиран бетон, е като удар ниско в стомаха дори за човек, обръгнал на отблъскващи панелни блокове като тези в софийските “Люлин” и “Дружба” например. Даже напротив, те могат да ви се сторят и като малки архитектурни бижута на фона на римския “Корвиале”.

Всъщност така се нарича колосът от бетон – той носи името на югозападното предградие, в което се намира.

Мнозина от 8000-те обитатели на блока обаче го наричат гальовно Змията.

Казано образно – това е все едно да вкарате в една сграда населението на един български град от рода на Пирдоп или Крумовград.

Няма разумно обяснение как подобно бетонно чудовище може да се роди именно в града, в който са оставили навсякъде следите си в архитектурата гении като Микеланджело, Бернини и Боромини.

Грозотията на най-дългата панелка в Европа обаче достига такива висоти, че си струва да се види отблизо точно така, както се прави и със забележителностите, изваяни от артистите на Ренесанса.

В действителност много екскурзоводи организират турове до “Корвиале”. Така туристите могат да опознаят и двете лица на града. Със сигурност римският “Корвиале” е в топлистата от бетонни зверове, изградени в следвоенна Италия.

Той се ражда през 1972 г. по идея на група архитекти, водени от Марио Фиорентино, които искат да експериментират ново измерение на местоживеенето. Собственик на блока е Автономният институт за народни жилища.

Първоначалният замисъл е сградата да се превърне в модел за жилищно строителство, което да се отличава коренно от урбанистиката на 60-те години на миналия век.

През онова време строителният бум води до раждането на десетки жилищни квартали, станали известни като “общежития” заради липсата на каквито и да е услуги за населението в тях.

Идеята на създателите на “Корвиале” е той да предложи накуп в една сграда не само жилища на хилядите си обитатели, а и всичко необходимо за живота им – от магазини и банки до училище и спортни центрове. С други думи, панелният блок трябва да бъде нещо като самозадоволяващо се градче.

Строителството на “иновативната” сграда е поверено обаче само на една-единствена фирма, която по-късно фалира. Така жилищата се изграждат, но за друго пари не остават.

През 1982 г. почива от инфаркт архитектът на сградата Фиорентино. Според слуховете обаче той се самоубива заради фалита на проекта си. В действителност първите апартаменти излизат от конвейера през 1982 г. Малко по-късно в блока чудовище започват да се нанасят незаконно 700 семейства, останали без дом по една или друга причина.

Масовото нанасяне на бездомници в над 1200-те апартамента продължава и през 90-те години.

“Корвиале” е съставен от две успоредни еднокилометрови части, които са свързани помежду им с “топли връзки”. Едната сграда е с 9 етажа, а другата постройка е с по-раздвижена, но не по-малко грозна архитектура и има 2 или 3 етажа.

Въпреки че бетонната змия на Рим е отвратителна още при раждането си, с течение на годините тя се превръща в още по-отблъскваща заради липсата на каквато и да било поддръжка.

Пълна разруха и мизерия зеят отвсякъде в нея, въпреки че в някои от частите ѝ се намират офиси на местната община, на общинската полиция и на здравните служби.

Има дори и културен център, както и занаятчийски работилници, прогонени от центъра на столицата. До блока пътува и специален автобус, който има три спирки, докато се придвижи от единия до другия му край. Всъщност обикаляйки го бегом сутрин, всеки от обитателите му може да си прави джогинг от 2 км.

Въпреки противоречивите чувства, които чудовището предизвиква у политици, журналисти и социолози, много от обитателите му са привързани към него и дори изпитват гордост, че живеят там. В крайна сметка това е най-известната панелка не само в Рим, а и в Италия.

Змията “Корвиале” присъства и в много творби на италианското кино, които документират упадъка на съвремието. Не са малко обаче и социолозите, които през годините проучват живота и нравите в блока град. Според някои изследователи обитателите му се отличават с особен вид солидарност и липса на каквато и да е дискриминация – неща, с които не могат да се похвалят много от останалите квартали на Рим.

Материалът е публикуван във в.”24 часа”

ВИЖ ОЩЕ

Най-тънкият блок

Римското гето – букет от цветове

Бурано – шареният остров

Остия е крайбежието на Рим, до което се стига и с метро и където можеш да хапнеш прясна риба и през зимата

Още в началото трябва да се признае, че крайбрежието на Рим не е сред най-красивите, нито пък че плажовете и морето му блестят от чистота на фона на онова, което предлага Италия.
Но пък от друга страна си е повече от комфорт да знаеш, че когато ти се прииска да подишаш морски въздух, да се разходиш по пясък или да похапнеш прясно изпечена риба – всичко това е на 40 мин. с метрото от Рим (25 км.)
Въпреки че в Остия днес живеят около 100 000 души и може спокойно да се нарече град, тя е част от римската община. В действителност това е крайбрежната част на Вечния град, който чрез нея има и излаз на море, и собствено туристическо пристанище.

Най-лесно до Остия с кола се стига по Via Cristoforo Colombo (през квартала EUR), по Via Ostiense или по Via del Mare.
Чрез метрото пък може да се стигне с билета, който се използва и в Рим.
Удобна е линията Roma – Lido di Ostia. Началната спирка е Roma Porta San Paolo – тя се намира до спирката Piramide на синята линия Б на метрото.
Има десетки свободни и платени плажове. Средната цена на чадър или на плажно легло е 6-8 евро на ден.
Много барове и ресторанти по плажната ивица са отворени целогодишно.
В миналото територията на Остия била изпълнена със солени блата.
Те се простирали по цялото крайбрежие, достигайки и 100 км на юг до Терачина.
След като територията преминава от Папската държава към Кралство Италия, се изграждат серия от отводнителни канали.

В Остия се заселват със семействата си стотици работници от Равена, които започват облагородяването на терена.
Остия като жилищна зона се ражда по времето на Мусолини. Той превръща и района на Остия в плажа на Рим и го свързва с града посредством железница и път.

Остия като увесилителен център процъфтява през миналия век. Тя е любимо място за разходки и обеди и на Федерико Фелини.
Днес много чужди туристи предпочитат през лятото да нощуват в хотелите на Остия, а денем да се придвижват до центъра на Рим с метрото.
Остия разполага и с туристическо пристанище– зоната му е пълна с магазини и заведения.
Плажът в Остия може да се съчетае с аперитив вечер в един от многото барове по крайбрежната улица или пък около центъра.

Егадските острови са между Сицилия и Африка

На Егадските острови се ходи основно по две причини – ако сте любител на дивата природа и ако обичате да медитирате.

Архипелагът е толкова красив и толкова миниатюрен, че не ви остава нищо друго, освен да съзерцавате с дни прелестта наоколо, размишлявайки за изобилието от излишни неща, които изпълват ежедневието ни.

Мнозина свързват архипелага на Егадските острови предимно с лова на риба тон, който се извършва там от векове. Пътешествието из шепата островчета с дива природа, заобиколени от тюркоазеното море между Сицилия и Африка, обаче е коктейл от наслади за всички сетива.

Малките Фавиняна, Маретимо и Леванцо плюс джуджетата Мараоне и Формика се намират на 7 км западно от Сицилия, между Трапани и Марсала.

Тук морето е по-синьо и от най-синия цвят на Средиземноморието, който човек може да си представи. Пясъкът пък е ослепително бял.

На Егадските острови човек идва не за да се весели, а за да релаксира и да се напие на воля от богатството на малките неща. Всеки, който иска да спре времето и да се откъсне от хаоса на цивилизацията, е добре дошъл.

Митология и природна хубост се преплитат непрекъснато на Егадските острови.

Когато през 1894 г. английският писател Самюъл Бътлър пристига на Маретимо, за да търси потвърждение на тезата си, че именно Западното Средиземноморие и Трапани са сцената на Омировата “Одисея”, той се оказва лице в лице с една изключително жива местна общност и уникално красиво море, които фотографира. Бътлър открива, че селцето Ериче е земята на митичните Циклопи, а Трапани – това е Скерия с пристанището си. Освен това стига до извода, че островът на дивите кози, на който Одисей среща Полифем, е всъщност Aegusa (Егуза), както бил наричан Фавиняна, а Маретимо – това е Итака.

Бътлър отива още по-далеч в разсъжденията си. Той смята, че не Омир, а млада жена от Трапани е авторката на “Одисея”.

По тези места жените обаче са главни героини в плетенето на мрежи не само образно казано, а и в буквалния смисъл. Именно жените подготвят централната клопка в системата от мрежи за лов на риба тон, а тя е нещо като камера на смъртта за големите риби.

Как да стигнем до Егадските острови

До архипелага с 4700 жители се стига най-лесно, след като се вземе корабче или ферибот от град Трапани в Сицилия. До него пък може да се пристигне изгодно с най-различни нискотарифни полети от Рим.

Летните месеци са най-оживените за туризма – на остров Фавиняна (19 кв. км) например пристигат не само многобройни любители на райско море и пясък, а и много писатели, фотографи и изследователи. Тук имат вили и едни от най-богатите и известни личности от шоубизнеса и културата в Италия.

Пещерите, прозрачните синьо-зелени води и скалите от туф са по-красиви от всякога под лъчите на изгарящото слънце. На връх Санта Катерина, който доминира отвисоко пристанището на острова, се намира и едноименната крепост. Достигайки до нея по криволичещи пътечки, човек се озовава пред спираща дъха панорама. Оттук се вижда най-добре и инсталацията от капани за улов на риба тон, собственост от XIX век на фамилията Флорио, на която островът дължи до голяма степен просперитета си до началото на XX в. Първите капани за риба тон на името на Сан Леонардо и Сан Николо са инсталирани на Фавиняна още през XIII век.

Обиколката на Фавиняна, започваща от инсталацията за лов и преработка на риба тон на фамилията Флорио, е съпроводена от букет от аромати и цветове, които ви заливат отвсякъде.

Тръгвайки от пристанището, туристът трябва само да следва единствената улица, която води към центъра. Стигайки площад “Матриче”, вдясно се намира кварталчето Санта Анна, най-древното в селището. Очарователни са и скалите от туф, и градините с овошки и цветя като в приказка от “Хиляда и една нощ”.

На няколко километра от Фавиняна се намира остров Леванцо – на практика той е най-близкият до град Трапани.

Бреговете му са високи и скалисти. Още на пръв поглед става ясно, че заемащият 5 кв. км площ Леванцо е доста по-див остров от Фавиняна. Тук може да откриете многобройни следи от неолита и палеолита – Ла Грота дел Дженовезе е прекрасно свидетелство за далечния произход на острова. Пещерата може да се достигне и по земя, и по море.

На Леванцо, където живеят неколкостотин души, но през зимата остават само двайсетина жители, времето изглежда като спряло.

Хаосът и трафикът са само абстрактни понятия, които принадлежат на някакъв друг свят. Изумруденият цвят на морето тук подканва към медитация и 100% релакс.

Третият остров от архипелага – Маретимо, се намира на 38 км западно от Трапани. Това е най-планинският и най-зеленият от островите.

Пълен е с извори с кристално чиста вода. На нос Троя може все още да се види крепост от времето на Бурбоните, която е служела за затвор. Над селцето пък все още има следи от римско време, както и малка църква от епохата на Норманите. Заемащият 12 кв. км Маретимо е пълен с пещери – близо 400, до които може да се достигне с лодка.

Ловът на риба тон е атракцията на Фавиняна

Допреди 40-ина години риба тон се е ловяла на няколко пункта до остров Сицилия. В днешни времена обаче единствено Фавиняна е мястото на онова събитие, което мнозина сравняват с кърваво зрелище от рода на испанската корида. Ла матанца, което значи нещо като клане на риба, се извършва всяка година между април и средата на юни.

Образът от “Старецът и морето” на Хемингуей напомня често на мнозина за кървавата битка между ловеца и рибата тон. Наситеният с кръв и жестокост двубой не е за зрители със слаби сърца. Церемонията по улова на риба тон, която се подготвя от рибарите месеци преди това, е интензивна, колоритна и пълна с адреналин.

Пасажите със стотици риби тон, носени от източните течения на Средиземноморието, пристигат всяка пролет в топлите води на канала на Сицилия за оплождане. Именно тук местните рибари организират улавянето им в огромни системи от мрежи и клопки. Методите за улов са абсолютно същите, както и през античността. Всяка стъпка обаче се извършва по строго определен код и ритуал.

Първоначално рибите се насочват по специален начин към инсталацията от мрежи и котви. Попадайки в нея, те влизат в канал, който ги извежда директно към камерата на смъртта. Веднъж влязла там, рибата се обгражда и “заключва” от всички посоки от лодките на рибарите. След това ловците пристягат ловко мрежата по такъв начин, че да задушат и заглушат морските животни, лишавайки ги както от вода, така и от пространство.

Клането едва започва. Рибарите започват да пробождат с харпуните си рибите, повдигайки ги към лодките си. Водата става аленочервена от шуртящата навсякъде кръв.

От 2007 г. обаче ловът на риба тон е само спомен. Това е така, защото непрекъснато нарастващото замърсяване на морето отблъсква рибата тон и тя вече не пристига дотук. Въпреки това главните герои в лова са и до днес нещо като институция на острова.

Екзекуторите на риба тон, за каквито могат да се смятат командирите на риболовните бригади, са истински звезди и за местни, и за туристи. Роденият през 1920 г. Дзу Сабатури, или Салваторе Мастробатиста, както е истинското му име, е приет в династията на ловците на риба тон още на 12-годишна възраст и се смята за номер едно в нея.

Негов ученик е Клементе Вентроне, който с белите си коси наподобява Посейдон

Вентроне изпълнява втората най-важна функция в ритуала по улова. Всъщност всеки от ловците в бригадата има точно определена роля.

Абсолютният майстор в лова на риба тон през последните години обаче е Джоакино Каталдо. Той се смята за Раис, или за господар на лова. През 2006 г. е обявен дори за “живо човешко съкровище” според Конвенцията на ЮНЕСКО за закрила на нематериалното културно наследство.

От 2007 г. Джоакино се занимава с организирането на обеди с риба за туристи на лодката си, с която ги развежда около острова. Именно през въпросната година, на 9 юни, е и последният лов на риба тон, при който са уловени 217 животни.

Много от едновремешните ловци днес са нещо като гидове и пазачи на музея, в какъвто е превърната някогашната инсталация за лов на риба тон на фамилията Флорио.

Къде да спим

На Фавиняна съществуват няколко малки хотелчета, които предлагат всякакви удобства. На Маретимо много от туристите предпочитат да отседнат в резиденцията с ваканционни апартаменти, в които всичко е екологично – от използваните материали за обзавеждането до слънчевите панели, служещи за затопляне на водата. Градина с басейн е допълнителен комфорт за туристите.

И на Леванцо най-приятен отдих предлагат местните ваканционни апартаменти.

Какво да ядем

От само себе си се разбира, че рибата тон доминира в местната кухня. Тя се приготвя по различни начини, но за препоръчване е да се опита печена на скара, с лук или с кисело-сладък сос.

Рибните ястия, предлагани в местните ресторанти, са превъзходни. На всяка цена опитайте от сармичките с риба меч, пържените калмари и раци, омарите със зехтин, ципурата с картофи на скара.

Материалът е публикуван във в.”24 часа”

ОЩЕ

Еолийските острови

Вила Памфили – римският Версай

Белите градове на Пулия