Невероятна красота  е да видите манастира „Свети Мартин” как виси над вулкана Везувий.

Всичко това – след като сте изкачили хълма Вомеро.
Неапол може да се похвали с много красоти, за които няма да ви стигнат дни, за да ги обиколите.

Манастирът-музей „Свети Мартин” обаче зашеметявa със съвкупността от неща, които ви предлага.

Като се започне от панорамата над Неаполския залив и Везувий, и се стигне до изключителните примери на бароковата архитектура и изкуство – всичко от него ви оставя без дъх.

Разположеният нависоко на хълма Вомеро музей предлага прелестни гледки от птичи поглед към южния град, но това е само един от детайлите, заради които си струва да се отиде до него.

Точно там се намира и средновековният замък „Сант Елмо”.
„Ла Чертоза ди Сан Мартино”, както се нарича на италиански, е на практика бивш манастир на монасите от Ордена на Свети Брюнон,основан през 1084 г. във френските Алпи.

Хронологически това е вторият манастир на ордена в южната област Кампания. След Обединението на Италия става национален паметник и от 1866 г. приютява Националния музей „Свети Мартин”.

Той събира много от шедьоврите на бароковото изкуство и култура на Неапол.
Те са показани в стотината зали на музея,където има и две църкви, един вътрешен двор, 4 параклиса, три манастирски двора, градини и др.
Манастирът започва да се изгражда през 1325 г. от херцога на Калабрия Шарл Анжуйски.

Днес в него могат да се видят малко от едновремешните готически елементи.

Проектиран е от Тино ди Камаино по подобие на намиращия се наблизо замък. Завършен е официално през 1368 г. по времето на неаполитанската кралица Джована Анжуйска.
През XVII век манастирът е изцяло обновен в архитектониката си, затова и сегашният му бароков изглед.

Много от архитектите и творците на Неапол, работили впоследствие върху декорациите , скулптурите и фреските, допринасят за превръщането му в шедьовър на барока.

Най-голям отпечатък оставя обаче Козимо Фандзаго.
Днес могат да се посетят както подземията, така и манастирските дворове на „Свети Мартин”.

Църквата също е истински шедьовър със съхраняваното в нея богатство от скулптури, картини, фрески, пана от XVII и XVIII век.

Могат да се видят творби на Гуидо Рени,Батистело Карачоло и др.

Любопитна за разглеждане е и билковата аптека на монасите, апартамента на приора, както и изложените каляски.

На видно място е поставена огромната каляска на Мария Кристина Савойска.

Тя е изработена през 1806 г.за крал Фердинанд I от династията на Бурбоните.

Почти сигурно е, че е използвана до 1815 г. от Жоашен Мюра, назначен от Наполеон I за регент на Неаполитанското кралство.

След 1815 г.пък в каляската се возели крал Фердинанд II и съпругата му Мария Кристина Савойска, за да участват в религиозни процесии до края на Кралството на Двете Сицилии.

След това каляската е транспортирана във Флоренция,където се мести столицата на кралството, но после пак я връщат в манастира „Свети Мартин”.

ВИЖ ОЩЕ:

Дворецът “Каподимонте” в Неапол

Президентският дворец “Куиринале” в Рим

Последните му обитатели са Савоите, които го даряват на държавата за библиотека

Веднъж щом извървите улица „Толедо” в Неапол, която прелива от тълпи от хора във всеки сезон и по всяко време на деня, ще се озовете в сърцето на града – на просторната Пиаца дел Плебишито.

Там ще видите колко величествено се извисява Кралският дворец, от чиято дясна страна към морето наднича Везувий.
Дори да сте обиколили десетки палати по света, със сигурност ще се възхитите – изпълненият с красиви фрески по стените и с майсторски изрисувани порти дворец разкрива прелестите си салон след салон, стая след стая.

Разкошното обзавеждане подсказва как онези,които са живели там, са били хора с вкус, а не само с пари.

Любопитното е, че дворецът се ражда без крал или кралица, които да се разхождат из покоите му.
Той трябва да чака цели 136 години, за да види из салоните си истински крал – Карлос III от династията на Бурбоните.
Проектът за двореца е поверен през 1599 г. на швейцарския архитект Доменико Фонтана, един от най-добрите по онова време, и трябва да приюти испанския крал Филип III, когото очаквали на посещение.

Той обаче така и не отива в Неапол и никога не вижда изграденото от вицекрал Фернандо Руис де Кастро, граф на Лемос, и съпругата му Каталина де Зунига.
Преди изграждането на двореца на мястото пред него, където днес се намира Пиаца дел Плебишито, нямало почти нищо.

Там бил единствено „вицекралският палат”, където се помещавало управлението на Неапол.

Всичко наоколо било сборище от кръчми и бордеи.Любопитно е, че първото свидетелство в писмен документ за думата „камора” идва именно от комарджийски дом, който се намирал пред Кралския дворец.

Районът около него бил толкова грозен и запуснат, че през 1884 г. някои учени изказали хипотезата, че от там е тръгнала холерата.
Зоната,където днес е дворецът, била обаче идеалното място там да се изгради нещо ново, за да се сложи край на разрухата.

Именно там свършва Виа Толедо, мястото е точно до морето, към което се открива хубава панорама и най-вече – може да се гарантира бързо бягство към него на краля, в случай на нужда.

Затова и вицекралят Фернандо Руис де Кастро, граф на Лемос, не се поколебал и миг.

Извикал архитект Доменико Фонтана и му поръчал да измайстори проект на дворец за чудо и приказ, от който да цъкат с език в цяла Италия.
Палатът обаче бил реконструиран и променян дълги години – и въпреки това общият вид на структурата му се запазил.

16 години след началото на строежа била готова външната част, но били необходими общо 243 години, за да бъде завършен изцяло.

През 1651 г. е изградено от Франческо Антонио Пикиати и стълбището, което смайва с красотата си, но съвременният му вид от мрамор е реализиран през XIX век.
Всички декорации в двореца са като отдаване на чест към знатните къщи от династията на Хабсбургите.

Много са големите архитекти, които внасят по нещо от себе си в изграждането на палата – от Фонтана, Пикиати и Фуга до Ванвители.

Фасадата общо взето остава в началния си изглед, но във вътрешността на двореца се внасят непрекъснати промени, следващи вкусовете на хората, които го обитават.
Казват, че когато през 1735 г. в Неапол пристига Карлос де Бурбон, дворецът се намирал в толкова окаяно положение, че пратили човек да купи мебели, завеси и всякакво друго обзавеждане.

През изминалите 50 години той бил напълно запуснат и всичко в него било напълно неизползваемо.

Били извикани видни декоратори и реставратори. Архитектите, притекли се на помощ, също се намесили сериозно, защото трябвало да се разрешат проблеми около стабилността на сградата.

Доменико Фонтана затворил арките и вместо тях измислил ниши, в които след това по искане на крал Умберто I Савойски били поставени статуи на кралете на Неапол.
Дворецът в днешния му вид обаче е доста по-различен от онова, което представлявал по-рано.

През 1837 г. огромен пожар унищожил голяма част от вътрешността на сградата. Крал Фердинанд II, който по същото време се готвел да открие първата железница в Италия, си дал сметка, че от нещастието може да се възползва чудесно.

Викнал новата звезда в тогавашната архитектура Гаетано Дженовезе и му дал задачата да направи двореца като устремен в бъдещето.

Така той след това представил проекта си за грандиозен, удобен и красив дворец. Въпреки че по характер Фердинанд II бил доста консервативен, бил изпълнен с желание да се възползва от „новите технологии”.

Затова и приел с радост предложението да се въведе канализация за течаща вода, за отходни води, газ, електричество. Градините пък били поверени в ръцете на германския ботаник Фридрих Денхарт.

Била съборена и сградата на вицекралете, чието съществуване вече било ненужно.
След Обединението на Италия в двореца влязъл и Джузепе Гарибалди.

Разхождайки се нервно из неговите коридори заедно с един неаполитански адвокат, той умувал какво да прави с Южна Италия.
След това дошло времето и на крал Виктор Емануил II Савойски, който преспал един път в двореца в стаята на „обожаемия си неаполитански братовчед”.

После в палата дошли и Умберто I и Виктор Емануил III, който е роден в Неапол. Въпреки красотата на двореца Савоите обаче предпочитали този в Каподимонте, подобно и на Карлос де Бурбон в миналото.

Виктор Емануил III отстъпил през 1919 г. двореца на държавата.Кралските апартаменти били превърнати в музей, а богатата библиотека – в национална библиотека.
През Втората световна война дворецът бил бомбардиран, но въпреки това не бил разрушен.

По времето на Италианската република портите на двореца се отворили за всички любители на изкуството и архитектурата, които и днес могат да се наслаждават на оставеното от различни крале и архитекти.

ВИЖ ОЩЕ:

Зеленият остров Елба

Шареният остров Бурано

Папската резиденция в Кастелгандолфо