Кварталчето „Копеде“ (Coppedè) изглежда толкова не на място в центъра на Рим, където господстват руини и вековни сгради, че мнозина, когато го видят, се питат дали не става въпрос за остатъци от филмови декори.
„Копеде“ изглежда като царство на феи и чудовища, което се върти около центъра си „Минчо“ (Mincio).

Не, това не е име на българин, а на площада в една от най-чудноватите зони, където преди време се опита да купи, но безуспешно, къща и Мадона.
На пръв поглед кварталчето няма нищо общо с архитектониката на Вечния град и всичко в него изглежда странно.

То обаче очарова именно с бъркотията си от стилове – ар деко се омесва с пръски от древногръцки стил, барок, средновековно изкуство и готика.
Това е всъщност комплекс от 26 сгради и 17 вили, затворен между улиците „Салария“ (Salaria) и „Номентана“(Nomentana).

Изграденият в периода 1913-1926 г. квартал е кръстен на създателя си – еклектичния флорентински архитект Джино Копеде. Навремето той е натоварен със задачата да измисли нещо ново и оригинално в сферата на жилищните сгради за римската буржоазия.

Резултатът е квартал, наподобяващ сцена за странен филм. В центъра на площада е Фонтанът на жабите – още се помни как в него се изкъпват с дрехите си членовете на „Бийтълс“ след концерта в близката дискотека „Пайпър“ (Piper).

Сградата на Паяка и Вилата на Феите също смайват с асиметриии и с преливането един в друг на несъвместими стилове, епохи и материали. „Копеде“ е една от любимите зони за снимки на много режисьори на филми и рекламни клипове.

Какво да видим близо до Неапол? Малкият остров Прочида е на половин час от него и ще ви зареди с добро настроение за седмици занапред

Забравете хаотичните Капри, Иския, Позитано и Амалфи. Да, те са прекрасни, но са в клопката на туристическата индустрия – тя изсипва всеки ден в тях автобуси с  хора, от които изтисква пари.

Ако отивате до Неапол или Рим за няколко дни и искате да си напълните душата с море и колорит,  идете до Прочида.

Малкият остров, който е на половин час от Неапол,  не влиза в традиционните маршрути, защото е напълно непретенциозно място. В него всичко е много натурално и няма никакъв лукс.

За сметка на това има много цветове, настроение и неаполитанска атмосфера, непокварена от масовия туризъм . Местните хора са изключително сърдечни, защото все още не им е писнало от орди посетители.

За мнозина Прочида е просто междинната спирка на ферибота от Неапол за остров Иския, на която не слизат. Но както знаем, междинните спирки понякога се оказват доста по-приятни от крайната дестинация.

Достатъчна е една кратка обиколка из малкото островче, за да си дадете сметка за експлозията от слънце и колорит, която то представлява.

Катерейки се по неговите тесни улички, със сигурност ще попаднете в плен на чара им.

Всичко изглежда като част от една цветна мозайка, в която пред очите ви се редят бедни и пъстри къщички с шарено пране, а до тях наднича прелестна зеленина.

Прочида е рибарски остров, затова и тук няма да видите бляскави хотели и ресторанти.

Не забравяйте удобни обувки – от пристанището до горната част на острова, откъдето се откриват умопомрачително красиви панорами, е все едно да изкачите 23-етажна сграда.

За италианците Прочида е символ най-вече на две неща. Мнозина го наричат Островът на Артуро – като едноименния роман на Елза Моранте, бившата жена на Алберто Моравия. Действието в знаковата за италианската литература книга се развива изцяло в Прочида.

От друга страна, Прочида е островът, на който е сниман филмът “Пощальонът” на Майкъл Редфорд и Масимо Троизи. Той беше номиниран за 5 Оскара, въпреки че спечели само един за музиката на Луис Бакалов. Неаполитанският актьор Масимо Троизи почина 12 часа, след като приключи снимките на острова през 1994 г.

Не забравяйте да хапнете порция спагети с миди (8 евро) в Locanda del Postino на рибарското пристанище Marina di Corricella (Марина ди Коричела) – това е ресторантчето, в което Марио Руополо (Троизи) се влюбва в Беатриче (Мария Грация Кучинота). Филмът се вдъхновява от романа на Пабло Неруда “Пощальонът”.

И сцените на рояк други филми са снимани на острова – като се започне от “Франческа и Нунциата” със София Лорен и Джанкарло Джанини,  “Осъден в очакване на присъда” с Алберто Сорди, “Суперсвидетелката” с Моника Вити, и се стигне до “Клеопатра” с Елизабет Тейлър и “Талантливият мистър Рипли” с Мат Деймън и Джъд Лоу.

И ако след всичко това сте заинтересовани да посетите островчето, ето няколко съвета как се стига до него.

От Неапол до острова пътуват на всеки час фериботи или корабчета (aliscafi).  Фериботите тръгват от Calata di Massa на пристанището и пътуват час до Прочида (11 евро).

Корабчетата пък тръгват от Molo Beverello и пътуват 35 минути до острова (15 евро). Тук може да видите разписанието им.

Прочида е вулканичен остров, който спокойно може да обходите за ден и без да преспивате на него.  Той е най-малкият от островите в Неаполитанския залив – неговата повърхност е 4 кв.км.

Ако все пак решите да му се насладите както подобава, най-добре е да си потърсите хотелче или стая под наем в зоната на пристанището (Marina Grande) или до най-чаровната зона – рибарското пристанище Марина ди Коричела, където е пълно със заведения.

Ако обичате да вървите пеша, спокойно може да видите забележителностите и без транспорт. В противен случай може да си наемете на пристанището електрически велосипед (20 евро на ден) или моторче. На пристанището ще видите и спирка на градския транспорт, както и на таксита.

Със сигурност плажовете няма да ви харесат – те са малки и са с черен  пясък заради вулканичния произход на острова. Въпреки това имат своя чар, защото са диви и са обрасли с кактуси.

Най-лесно достъпният плаж пеша се намира недалече от Марина ди Коричела. За да слезете до него, трябва да минете по 186 стъпала.

Какво да видим?

Хубавото на Прочида е, че може да се шляете свободно и да дишате с пълни гърди от атмосферата му, без да се притеснявате, че ще пропуснете някой музей или шедьовър. Тук единствените шедьоври са природата, морето, простите и шарени постройки.

Единственото, което трябва на всяка цена да направите, е да стигнете до всички възможни belvedere, или места с панорамен изглед – те са указани навсякъде с табелки. Когато се озовете на тези пунктове, ще си дадете сметка за каква красота става въпрос – тя се стеле на талази в краката ви.

И ако все пак желаете списък с няколко забележителности, ето ги.

Марина ди Коричела – това е най-древното рибарско борго на острова. Изградено е като амфитеатър над морето с три реда къщички. Всяка от тях е боядисана в различен ярък цвят, за да се различава отдалече в морето от връщащия се от риболов рибар.

На същия цветен принцип са и пъстрите рибарски къщи на венецианското островче Бурано. Кварталчето на рибарите в Прочида е като плетеница от арки, куполи и стълбища.

До него човек може да стигне по море или ако се спусне  по едно от четирите стълбища от минаващата отгоре улица.

Терра Мурата (Укрепена със стени земя) – това борго се намира в най-високата част на острова, на височина 90 м.над морето и се вижда от Марина ди Коричела.

За да се изкатерите до него,  ще трябва да се поизпотите, но усилието си струва. През Средновековието тук са живели единствените жители на острова.

Около виещите се тесни улички са разположени цветни сгради от XVI в. Малко преди да навлезете в Терра Мурата, ще минете през мястото, от което се открива зашеметяваща панорама към морето и Марина ди Коричела. От другата страна на Терра Мурата има и друг пункт с прелестна гледка към морето.

Палацо д’Авалос е сградата, която доминира отвисоко кварталчето. Изградена е през XVI в.от кардинал Инико д’Авалос.

Впоследствие става палат на Бурбоните, а после военна школа и затвор.

Казале Вашело – това е едно изключително живописно борго с жилища, заключени около вътрешен двор. Изградено е през XVI в. – в него населението се криело от сарацинските нападения.

До този жилищен “комплекс” се стига само по две много тесни улички, които навремето били затваряни в случай на нападения.

Марина ди Киаиолела – тук се намира малкото туристическо пристанище, на което има доста ресторанти и хотелчета. Най-оживено е през лятото.

Островчето Вивара – то е свързано с тесен път с Прочида и въпреки миниатюрния си размер от 0,38 кв.км. и обиколка 3 км, е осеяно с пътеки и пътечки, има и богата растителност. Единствената сграда на островчето е ловджийска постройка от XVII в.

Какво да опитаме?

Разбира се, всякакви възможни ястия от прясна риба. Местен специалитет е салатата от лимони, която се яде като гарнитура към рибата или калмарите.

Типичен местен сладкиш е Езикът на свекървата.

ВИЖ ОЩЕ

Леванцо, островът на тишината

Бурано, шареният остров

Сан Пиетро, островът на щастието

Арецо – тосканската Пепеляшка

Кастели Романи (Castelli Romani), или Римските замъци – как да видим знатни вили, езера и красива природа близо до Рим

Със сигурност мнозина си мислят, че зад името Римски замъци, както е в превод Кастели Романи (Castelli Romani), се крият средновековни и загадъчни замъци от рода на шотландските.

Не, това не е така – става въпрос за огърлица от 13 села и градчета, обединени с това име. Общото между тях е, че се намират на юг от Рим, на Албанските възвишения, и че всичките са много красиви.

Още от времето на Римската империя те са любимо място за отдих и разхлада. Днес пак са сред най-предпочитаните места за релакс на съвременните римляни, които ги предпочитат за уикендите си заради красивата природа, вкусните специалитети и доброто вино.

Всички те се намират на разстояние 25-40 км от Рим. На всичкото отгоре в тях е пълно с прелестни вили и знатни сгради, много от които са творения на най-известните художници и архитекти от Ренесанса.

Фраскати (Frascati) е най-близката до Рим община. Тя грабва с извисяващата се нависоко Вила Алдобрандини (Villa Aldobrandini) от XVI в. и с прелестните й градини в италиански стил. От терасата пред Фраскати Рим се вижда отдолу разстелен като на длан.

Ако предпочитате по-средновековен тип градчета, то тогава вашето място е Гротаферата (Grottaferrata). Там се намира гръцкото абатство “Сан Нило”, основано през 1004 г. от монаси от византийската по онова време Калабрия.

Кастели Романи са прочути в Италия обаче и заради красивите си езера с вулканичен произход като Кастел Гандолфо (Castel Gandolfo), където е лятната папска резиденция.

Тя изглежда като надвесена над намиращото се под нея езеро Албано. То предлага прекрасна алтернатива за разхлада през лятото. Тогава плажовете му се изпълват с туристи и местни хора, които се припичат на слънце и се къпят във водите му.

Кварталчето пред самата папска резиденция пък е изпълнено с приятни заведения, в които могат да се опитат местни специалитети и вино.

На няколко километра от общините Албано и Марино, които са близо до Кастел Гандолфо, се намира китното градче Неми.

То носи името на едноименното езеро. По-малко е от Албано и не притежава плажова ивица като него. Погледнато отгоре, езерото е много красиво.

На бреговете на Неми се намира и Музеят на древноримските кораби, изграден по времето на Мусолини. В него се съхраняват два антични римски кораба, намерени на дъното на езерото.

Няма начин да не се насладите с пълни шепи на красотата на колоритните улички на Неми, ако решите да се разходите из селото или да вечеряте в един от неговите ресторанти.

Неми е прочуто и с дивите си ягоди, които може да намерите по всяко време на годината под формата на пресни плодове, сокове, сладки, курабии, торти и какво ли не още.

Да хапваш от вкусната кухня на Неми, съзерцавайки красивото езеро в краката ти – е, какво повече му трябва на човек!

Кастели Романи са известни в област Лацио с превъзходната си кухня и бялото си вино, което излиза от лозята на селата му.

Ако искате да се храните като местните хора, вечеряйте  на всяка цена в т.нар. фраскетте (fraschette). Това са хaрактерните за тези места заведения, които често се намират в едновремешни изби.

На всяка цена опитайте от местно произведения зехтин, сирена, салами и разбира се, от свинския пушен колбас поркета (porchetta). Най-известното селище с фраскете и поркета е безспорно Арича (Ariccia).

В Арича освен това се намира и красивият Палацо Киджи (Palazzo Chigi), чиято фасада е дело на Бернини. В красивите салони на двореца навремето са снимани много сцени от филма “Гепардът” на Лукино Висконти.

Дворецът е отворен за посещения, а част от него се дава под наем и за сватбени церемонии.

До Арича се намира и селото Дженцано (Genzano), където до последно живя кинозвездата Анита Екберг.

От Кастели Романи са част и селата Монте Порцио Кантоне, Монтекомпатри, Рока Приора, Колона, Рока ди Папа.

ОЩЕ

Прокълнатият замък

Президентският дворец Куиринале

Невероятна красота  е да видите манастира „Свети Мартин” как виси над вулкана Везувий.

Всичко това – след като сте изкачили хълма Вомеро.
Неапол може да се похвали с много красоти, за които няма да ви стигнат дни, за да ги обиколите.

Манастирът-музей „Свети Мартин” обаче зашеметявa със съвкупността от неща, които ви предлага.

Като се започне от панорамата над Неаполския залив и Везувий, и се стигне до изключителните примери на бароковата архитектура и изкуство – всичко от него ви оставя без дъх.

Разположеният нависоко на хълма Вомеро музей предлага прелестни гледки от птичи поглед към южния град, но това е само един от детайлите, заради които си струва да се отиде до него.

Точно там се намира и средновековният замък „Сант Елмо”.
„Ла Чертоза ди Сан Мартино”, както се нарича на италиански, е на практика бивш манастир на монасите от Ордена на Свети Брюнон,основан през 1084 г. във френските Алпи.

Хронологически това е вторият манастир на ордена в южната област Кампания. След Обединението на Италия става национален паметник и от 1866 г. приютява Националния музей „Свети Мартин”.

Той събира много от шедьоврите на бароковото изкуство и култура на Неапол.
Те са показани в стотината зали на музея,където има и две църкви, един вътрешен двор, 4 параклиса, три манастирски двора, градини и др.
Манастирът започва да се изгражда през 1325 г. от херцога на Калабрия Шарл Анжуйски.

Днес в него могат да се видят малко от едновремешните готически елементи.

Проектиран е от Тино ди Камаино по подобие на намиращия се наблизо замък. Завършен е официално през 1368 г. по времето на неаполитанската кралица Джована Анжуйска.
През XVII век манастирът е изцяло обновен в архитектониката си, затова и сегашният му бароков изглед.

Много от архитектите и творците на Неапол, работили впоследствие върху декорациите , скулптурите и фреските, допринасят за превръщането му в шедьовър на барока.

Най-голям отпечатък оставя обаче Козимо Фандзаго.
Днес могат да се посетят както подземията, така и манастирските дворове на „Свети Мартин”.

Църквата също е истински шедьовър със съхраняваното в нея богатство от скулптури, картини, фрески, пана от XVII и XVIII век.

Могат да се видят творби на Гуидо Рени,Батистело Карачоло и др.

Любопитна за разглеждане е и билковата аптека на монасите, апартамента на приора, както и изложените каляски.

На видно място е поставена огромната каляска на Мария Кристина Савойска.

Тя е изработена през 1806 г.за крал Фердинанд I от династията на Бурбоните.

Почти сигурно е, че е използвана до 1815 г. от Жоашен Мюра, назначен от Наполеон I за регент на Неаполитанското кралство.

След 1815 г.пък в каляската се возели крал Фердинанд II и съпругата му Мария Кристина Савойска, за да участват в религиозни процесии до края на Кралството на Двете Сицилии.

След това каляската е транспортирана във Флоренция,където се мести столицата на кралството, но после пак я връщат в манастира „Свети Мартин”.

ВИЖ ОЩЕ:

Дворецът “Каподимонте” в Неапол

Президентският дворец “Куиринале” в Рим

Appia Antica е най-важният древноримски път. Там живяха Джина Лолобриджида и Франко Дзефирели

Да се разходиш с велосипед из Виа Апия Антика (Via Appia Antica) , е може би един от най-приятните начини, по които човек може да се наслади на слънчев съботен или неделен ден в Рим.
Така се преплитат в едно няколко неща – история, археология, красота и спорт сред природата.
Древният римски път с над 23-вековна история е осеян с археологически паметници и катакомби. Той изглежда като сценография от исторически филм, в който вие сте и режисьор, и актьор.
Потопеният сред римски пинии път и парк около него са една от най-красивите и ексклузивни зони в Рим. Неслучайно тук се намират къщите, където живяха режисьорът Франко Дзефирели и  кинозвездата Джина Лолобриджида.

Приказни вили с басейни и огромни морави се крият зад стените до пътя, които са почти долепени до катакомби или монументи.
Много от вилите с паркове предлагат организирането на важни събития и сватби. Затова и често през уикендите може да се види върволица от скъпи коли, пътуващи с 10 км в час по пътя, където иначе е забранено преминаването на автомобили.
Апия Антика започва малко след Порта Капена (Porta Capena), до Терме ди Каракала (Terme di Caracalla) и стига на практика до южния град Бриндизи.
Тя е павирана с перфектно загладени и прилепващи един към друг камъни. Те са поставени върху специална настилка, която гарантира издръжливостта на пътя и оттичането на водите. Пътят е широк 4,10 м., което позволява преминаване и в двете посоки едновременно.
От двете страни има и място за пешеходци.

Но кой е авторът на най-важния павиран римски път от древността?
През 312 г.пр.Хр. цензорът Апий Клавдий Цек (Appio Claudio Cieco) започва изграждането на римската „магистрала“.
Тя свързва Рим с Капуа (195 км) и се превръща в пътния възел с най-голямо значение в Южна Италия. Тогава разстоянието се е изминавало за 5-6 дни.
По-късно пътят е удължен до Беневенто (Benevento), после до Веноза (Venosa), а накрая стига и до Бриндизи (Brindisi) в днешната област Пулия (Puglia).
Няма друг път от античността, който да е натоварен с толкова значение и функции, както Апия Антика.

На практика той свързва не само Рим с Юга, а и с Ориента, тъй като по него минава целият трафик към Гърция, Изтока и Египет.
Апия Антика става нишката, по която минават и пътешественици, и военни части, и търговски стоки.
Древноримският път много скоро сe превръща в артерията и в царя на всички пътища в античността. Той става най-важният модел за път, от чието проектиране и изграждане вземат пример всички останали пътища, тръгващи от Рим и достигащи и най-отдалечените кътчета на Империята.
Местата, през които минава Апия Антика, пък започват постепенно да развиват всички възможни производителни и икономически дейности, както и да изграждат термални съоръжения.

Вили със земеделски зони също започват да никнат като гъби. Пример за подобна вила е Villa dei Quintilli (Вила деи Куинтили).
Навремето не било възможно мъртвите да бъдат погребвани или кремирани във вътрешността на градовете. С тази цел по краищата на пътя Апиа Антика през вековете били погребвани много представители на знатни римски фамилии.
Така минаващият по пътя пътник или търговец можел да се възхищава на величието на гробниците, издигнати в чест на този или онзи мъртвец.
На всяка от тях изписвали и имената му, както и тези на знатната фамилия, от която произхождал.
Като символ на Апия Антика може да се смята Мавзолеят на Чечилия Метела (Cecilia Metella), римска благородничка. Паметника се опитват да имитират и много други архитекти и археолози през Ренесанса.
Много художници пък го изобразяват в картините си.
Гробницата е изградена на третата миля от Виа Апия през 30-20 г.пр.Хр. Тя доминира над пътя и се намира точно в пункта, в който преди 260 000 г. се спира охладената лава от вулкана на Коли Албани.

ВИЖ ОЩЕ

Вилата на Адриан

Траяновият пазар

Белите градове на Пулия

Равело е перлата на Амалфийското крайбрежие

Да отидете на Амалфийското крайбрежие и да не видите Равело, е все едно да дойдете в Рим и да не видите Ватикана.

След като посетите Позитано, Соренто и Амалфи, ето че идва ред и на Равело, който се намира в най-южния край на прочутото с красотата си крайбрежие.

За разлика от другите средиземноморски бижута обаче Равело не се намира на морето, а е провесен на своеобразна тераса над него. Гледано от балконите на Равело, синьото море отдолу е и прелестно, и страховито заради вертикалния склон от 350 м., който се спуска под краката ви.

Равело омагьосва всеки, който го види. Навремето прави това и с известни хора на изкуството, които попадат в плен на красотата му – Вагнер, Тосканини, Бърнстейн, Търнър, Миро, Вирджиния Улф. Неслучайно и до днес всяко лято  в градините на Равело се провеждат серия от симфонични концерти в рамките на Ravello Festival.

Как се стига до Равело

За да отидете в Равело, който не е на морето, е необходимо да се отклоните от държавното шосе SS 163 между Амалфи и Минори и да се изкачите няколко километра.

До Равело може да се стигне и с автобус от Амалфи.

Историята

Предполага се, че първите заселници са древни римляни, избягали от варварските нашествия. Според историците в Равело  през IX в. се заселват и знатни фамилии от Амалфи, разбунтували се срещу местния дож.

Равело процъфтява благодарение на дейността си, свързана с тъкане на вълна. През XI в. се опитва да се откъсне от властта и влиянието на Амалфийската република, към която се числи и номинира собствен граф.

Упадъкът му започва след завладяването на норманите. През 1200 г. в него живеят близо 36 000 жители, които обаче с течение на вековете намаляват все повече.

Това обаче не поразява по никакъв начин красотата и блясъка му, даже напротив. Равело става притегателен център за интелектуалци и ценители на естетиката.

В Равело се влюбват и Грета Гарбо, Уинстън Чърчил и Ричард Вагнер.

Какво да видим в Равело

Ил Дуомо (Il Duomo) доминира площада на града, на който през XI в. се намира и седалището на местното епископство.

Диамантът в короната на Равело безспорно е Вила Руфоло с градините си.

Кулата, която се вижда и откъм площада на града, навремето служела на Вила Руфоло като наблюдателница.

Прелестната вила е издигната през XIII в.от разполагащата с много власт по онова време фамилия Руфоло. Във вилата се преплитат няколко стила, чувства се нещо и от арабската архитектура.

Вилата е разположена на три нива. Кулминацията на красотата си достига най-вече в градините си, разположени върху терасите, надвиснали над морето. Всяко лято на тях се провежда Вагнеровият фестивал.

Вагнер гостува във вилата през 1880 г., докато композира “Парсифал”. Той остава дълбоко поразен от красотата, която се открива пред очите му.

Вила Чимброне

Това е друга вила, в която ще се влюбите веднага заради изключителния природен пейзаж. Лорд Уилям Бекет купува през 1904 г. терена, на който по онова време се издига древна вила в окаяно състояние и я превръща във фантастично място. В него са омесени различни стилове и епохи. Древни останки се смесват с редки ботанически видове, с красиви статуи и фонтани, образувайки чаровен микс.

Алеите, които пресичат парка на вилата, отвеждат до Терасата на безкрайността, Terrazza dell’infinito, откъдето гледката е умопомрачително красива.

Виж още

Лимоните на Амалфи

Градината на Нинфа

Градините на Вила д’Есте

Защо италианецът винаги преживява всички кризи и продължава да се радва на живота въпреки тях?

Как така всички и навсякъде по света непрекъснато предричат предстоящ край, криза, крах и други видове апокалипсис за италианците, а те надживяват всичко и все се радват на живота като никой друг?

Как така Италия все изпитва финансови проблеми в най-различни сектори, но въпреки това италианските улици и заведения са пълни с хора, които не те лишават никога от усмивка или закачка?

Италианците са особен вид племе, което умее да се наслаждава и на малкия красив детайл, който друга нация дори не забелязва.

Никой и нищо на света не може да ви гарантира, че утре ще бъдете здрав, щастлив, богат и обграден с хора, които ви обичат, в случай, че се радвате на подобна ситуация в момента.

Не забравяйте никога – щастливата ситуация може да се промени и за 5 минути.

Затова бъдете като италианците – радвайте се на всеки момент от живота, вглеждайте се и в дребния и незначителен детайл. Той може да бъде източник на добро настроение и радост въпреки липсата на класическите неща, смятани от мнозинството за фундаментални за щастието.

Въпреки всичко животът е прекрасен.

Ето някои от италианските маниери за наслада от живота.

1. Откажете се от мисълта да държите всичко под контрол. Не изпадайте в депресия, ако животът ви поднесе неочакван обрат. Превърнете своя минус в плюс, дори когато съдбата се окаже жестока – точно тогава идва моментът да бъдете силни. Точно тогава имате възможност да станете по-силни от другите и способни да минете като багер над всичко. Ако съумеете да направите това, животът непременно ще ви поднесе приятна изненада, бъдете сигурни в това!
2. Не бързайте постоянно. Вървейки бавно или бързо, човек винаги ще стигне до мястото, за където всички знаем, че сме се запътили. В първия случай обаче ще сте се насладили обилно на всичко хубаво в живота. Във втория случай няма да сте опитали нищо. Яжте бавно, пийте бавно, разхождайте се бавно, радвайте се на всеки момент, докато вършите любимото си занимание.
3. Опитайте се да откриете хубавото и в неочакваните неща, които ви се стоварят. Понякога грешният влак може да ни отведе в още по-красиви места. Понякога заради една пропусната среща може да срещнем още по-приятен човек или място. Неочакваното събитие винаги е един шанс!
4. Изживявайте всеки момент пред красива панорама, картина или филм като неповторим. Поглъщайте красотата с пълни гърди винаги!
5. Благодарете винаги за това, което имате, дори да ви се струва банално или малко. Благодарете всяка сутрин, че се събуждате жив, здрав, прав и че може да си сварите кафе, да се разходите в парка, да се отдадете на любими занимания.
6. Не си усложнявайте живота с излишни компликации и фикс идеи. Понякога дори само една чиния с паста и чаша хубаво вино може да се окажат нещото, от което имате нужда в момента, за да се почувствате добре.
7. Бъдете винаги сърдечен с останалите. На поздрава винаги ще ви отговорят с поздрав. Помнете винаги, че трябва да се усмихнете, за да получите усмивка отсреща – от човек или от живота.
8. Семейството е много важно – винаги демонстрирайте обичта си към близките и приятелите си.
9. Правете всичко по красив начин – естетиката е изключително важна. Красотата отваря врати,  усмивки и добро настроение. Обличайте се с вкус, живейте с вкус, обграждайте се с красота, дишайте красота. Така и вие ще се чувствате уютно, и за другите ще бъде удоволствие да бъдат до вас.
10. От време на време си позволявайте по някой каприз, задоволявайте прищевките, от които ще се почувствате добре. Така ще може да продължите след това по главния път с нови и свежи сили.
11. Оценявайте историята, наслаждавайте й се и се учете от нея. Много често нашите предци са били по-гениални от нас.Виж още

ИТАЛИАНСКИЯТ ГЕНИЙ

ВЪВ ФЛОРЕНЦИЯ ЗА 2 ДНИ

ДАВИД НА МИКЕЛАНДЖЕЛО

Богатите римляни обитавали домус, а бедните – инсула

Нищо ново под слънцето днес – в миналото богатите древни римляни обитавали големи вили, наподобяващи сараи, а бедните – многоетажни сгради, подобни на блокове.

Богатството на едновремешните обитатели на Римската империя обаче се виждало и от това, къде ходели по нужда.

Докато заможните разполагали със собствени помещения с пейка с една дупка, бедните ходели на общeствени тоалетни, в които сядали и десетки един до друг на каменни пейки с дупки.
Древният Рим заемал площ около 1280 кв км, или почти колкото днешната историческа част на Вечния град.

Ясно е, че около 1,5-те милиона обитатели не можели да се вместят в него, още повече че в пространството му имало и улици, площади, обществени сгради, базилики, пазари, паркове, градини, терми и др.

Как древните римляни се справяли с липсата на пространство за живеене?

Като изграждали блокове, или разположени едно върху друго жилища. Всеки от тези „апартаменти” бил наричан инсула (insula).

Подобни древноримски кооперации са открити при разкопките на древноримското пристанище Остия, близо до Рим, в началото на XIX век. Има много такива и до хълма Палатин в Рим.

За разлика от тях, останките от богаташки древноримски къщи могат да се видят в Помпей и Херкулан, до Неапол. Този тип вила за богопомазани била известна като домус (domus).
Народните жилища от типа инсула, където живеели хората от простолюдието в Рим, били отворени към улицата, както се прави и днес с блоковете.

Понякога блокчетата били залепени едно за друго, понякога били изолирани. Имало и такива, свързани помежду си чрез вътрешен двор, или нещо от рода на днешните затворени комплекси. Те имали врати, стълбища и прозорци, гледащи и навън, и навътре към двора.
В периода след III в.пр.Хр. блоковете обикновено се правели на три етажа. Те обаче били изложени на рисковете от срутвания и пожари.
Същевременно древноримските вили, в които живеели богатите, били здрави и стабилни постройки.

Обикновено били изграждани от тухли и смес от пясък, чакъл, вода и цимент, и имали само един етаж.

Такава била градската къща на богатия римлянин. Тя нямала никога прозорци към външната част, а само към вътрешния двор.

Извънградската вила пък имала по-различна конструкция, съобразена със земеделските нужди.

Вилата била разположена хоризонтално – така били наредени една до друга различните помещения в нея. Първо бил вестибюлът, после централната стая (атриум), откъдето се влизало и в другите стаи – спалнята, залата за банкети, в която гостите можели да се хранят излегнати на легла.

Имало и други странични стаи, както и стая, наподобяваща салон. Богаташите наемали стаите, разположени във външната част на вилите си, на търговци и занаятчии. В най-вътрешната част на вилата пък имало парк и овощна градина. Не липсвали и фонтани и малки басейни.
Предполага се, че първите домус се родили през VIII в.пр.Хр. – оттогава поне датират историческите данни за съществуването им.

Стените на тогавашните вили били направени от влажна глина, пресирана върху клони, докато покривите на къщите били направени от големи клони, покрити със слама.
След VI в.пр.Хр.къщите следвали етруския модел на изграждане, според който жилището се изграждало около предверието, в което през процеп отгоре влизали светлина и дъждовна вода, събирана за нуждите на домакинството.

В градината също се събирала дъждовна вода в цистерни за нуждите й. В продължение на поне три века стените били изграждани от туф.
За разлика от останалите помещения в къщата, кухнята била винаги малка стаичка. Тя нямала постоянно разположение – понякога в предната част, понякога в дъното на жилището.

Общото било обаче, че винаги била малко и тъмно помещение.
Банята била винаги прикрепена към кухнята и обслужвала господарското семейство.

14 акведукти пренасяли 1 млрд.литри вода до Рим всеки ден, в това число и до фонтаните и басейните й.

Всяка къща си имала собствена канализация, чрез която се снабдявала с вода от акведуктите.

При Траян (98-117 г.) водата била доведена до десния бряг на река Тибър. Дотогава римляните черпели вода единствено от кладенците.

След това станало възможно към акведукта да се вържат и разклонения, но всеки римлянин трябвало да плаща абонамент за личните и земеделските си нужди, за да черпи от водата.
Римската баня (балнеум) била копие на римските терми. В някои от богаташките вили можело да се види дори библиотека, както и солариум, служещи за развличане на гостите.
От това къде ходел на тоалетна, се виждало и колко е богат римлянинът. Заможните имали самостоятелни тоалетни във вилите си domus.
Римляните много държали на личната хигиена, както и на грижата за тялото си – те заемали много време от ежедневието им.

Този аспект западнал с идването на варварите и на християнството, за които грижата за тялото била грях и излишна прищявка.

В каталога от римски монументи, редактиран през IV век, могат да се изброят над 150 тоалетни в Рим. Те били известни с името latrine.

Едва много столетия по-късно личната хигиена отново била издигната в култ. През Средновековието например да се къпеш повече от един път годишно било смятано едва ли не за грях. През XVII и XVIII век богатите се поливали обилно с парфюм, за да прикрият миризмата на мръсно. Едва в началото на XX век се почувствала нужда от канализация и наличие на течаща вода по домовете.
В Древния Рим пък жителите се миели почти всеки ден в многото терми и басейни. Като „миещи препарати” използвали сода, камък, луга.

Както жените, така и мъжете, се мажели след баня с различни ароматни олиа, за да миришат на хубаво.

Частните бани и тоалетни били привилегия на богатите, докато останалите римляни посещавали обществените тоалетни. Те били разположени често до някоя голяма порта и били защитени от дъжд, но проветриви.

Първите обществени латрине датирали от имперския период. Изходните води от домашните тоалетни се извеждали с големи теракотени тръби към обща яма, наричана черен кладенец.

В общите тоалетни хората се срещали не само по нужда, а и за да си бъбрят. Римляните не изпитвали срам, нито пък необходимост да крият интимния си живот. Не ги дразнели и лошите миризми.

Някои експерти поддържат тезата, че в общите тоалетни римляните се делели според пола и възрастта, а други смятат, че подобно деление не е правено. Помещенията с клозетите били обикновено правоъгълни или с формата на полукръг, а седалките били покрити с мрамор с дупки по протежение на стените. Римляните си давали сметка, че личната хигиена е основно нещо за здравето. Неслучайно думата хигиена идва от името на Dea Igea.

Римляните не смятали изхождането за нещо срамно, затова и дори се молели на някое от божествата, по време на нуждите си, за да ги извършат по-добре – на Sterculius и на Crepitus.

Едва по-късно, при християнството, ходенето по нужда се превърнало в нещо срамно. Римлянките пък имали свое божество, което ги защитавало по време на цикъла им – Dea Mena.

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)

ВИЖ ОЩЕ

Древноримската магистрала “Апия Антика”

Древноримските шпиони

Непознатата Тоскана