Остия е крайбежието на Рим, до което се стига и с метро и където можеш да хапнеш прясна риба и през зимата

Още в началото трябва да се признае, че крайбрежието на Рим не е сред най-красивите, нито пък че плажовете и морето му блестят от чистота на фона на онова, което предлага Италия.
Но пък от друга страна си е повече от комфорт да знаеш, че когато ти се прииска да подишаш морски въздух, да се разходиш по пясък или да похапнеш прясно изпечена риба – всичко това е на 40 мин. с метрото от Рим (25 км.)
Въпреки че в Остия днес живеят около 100 000 души и може спокойно да се нарече град, тя е част от римската община. В действителност това е крайбрежната част на Вечния град, който чрез нея има и излаз на море, и собствено туристическо пристанище.

Най-лесно до Остия с кола се стига по Via Cristoforo Colombo (през квартала EUR), по Via Ostiense или по Via del Mare.
Чрез метрото пък може да се стигне с билета, който се използва и в Рим.
Удобна е линията Roma – Lido di Ostia. Началната спирка е Roma Porta San Paolo – тя се намира до спирката Piramide на синята линия Б на метрото.
Има десетки свободни и платени плажове. Средната цена на чадър или на плажно легло е 6-8 евро на ден.
Много барове и ресторанти по плажната ивица са отворени целогодишно.
В миналото територията на Остия била изпълнена със солени блата.
Те се простирали по цялото крайбрежие, достигайки и 100 км на юг до Терачина.
След като територията преминава от Папската държава към Кралство Италия, се изграждат серия от отводнителни канали.

В Остия се заселват със семействата си стотици работници от Равена, които започват облагородяването на терена.
Остия като жилищна зона се ражда по времето на Мусолини. Той превръща и района на Остия в плажа на Рим и го свързва с града посредством железница и път.

Остия като увесилителен център процъфтява през миналия век. Тя е любимо място за разходки и обеди и на Федерико Фелини.
Днес много чужди туристи предпочитат през лятото да нощуват в хотелите на Остия, а денем да се придвижват до центъра на Рим с метрото.
Остия разполага и с туристическо пристанище– зоната му е пълна с магазини и заведения.
Плажът в Остия може да се съчетае с аперитив вечер в един от многото барове по крайбрежната улица или пък около центъра.

Егадските острови са между Сицилия и Африка

На Егадските острови се ходи основно по две причини – ако сте любител на дивата природа и ако обичате да медитирате.

Архипелагът е толкова красив и толкова миниатюрен, че не ви остава нищо друго, освен да съзерцавате с дни прелестта наоколо, размишлявайки за изобилието от излишни неща, които изпълват ежедневието ни.

Мнозина свързват архипелага на Егадските острови предимно с лова на риба тон, който се извършва там от векове. Пътешествието из шепата островчета с дива природа, заобиколени от тюркоазеното море между Сицилия и Африка, обаче е коктейл от наслади за всички сетива.

Малките Фавиняна, Маретимо и Леванцо плюс джуджетата Мараоне и Формика се намират на 7 км западно от Сицилия, между Трапани и Марсала.

Тук морето е по-синьо и от най-синия цвят на Средиземноморието, който човек може да си представи. Пясъкът пък е ослепително бял.

На Егадските острови човек идва не за да се весели, а за да релаксира и да се напие на воля от богатството на малките неща. Всеки, който иска да спре времето и да се откъсне от хаоса на цивилизацията, е добре дошъл.

Митология и природна хубост се преплитат непрекъснато на Егадските острови.

Когато през 1894 г. английският писател Самюъл Бътлър пристига на Маретимо, за да търси потвърждение на тезата си, че именно Западното Средиземноморие и Трапани са сцената на Омировата “Одисея”, той се оказва лице в лице с една изключително жива местна общност и уникално красиво море, които фотографира. Бътлър открива, че селцето Ериче е земята на митичните Циклопи, а Трапани – това е Скерия с пристанището си. Освен това стига до извода, че островът на дивите кози, на който Одисей среща Полифем, е всъщност Aegusa (Егуза), както бил наричан Фавиняна, а Маретимо – това е Итака.

Бътлър отива още по-далеч в разсъжденията си. Той смята, че не Омир, а млада жена от Трапани е авторката на “Одисея”.

По тези места жените обаче са главни героини в плетенето на мрежи не само образно казано, а и в буквалния смисъл. Именно жените подготвят централната клопка в системата от мрежи за лов на риба тон, а тя е нещо като камера на смъртта за големите риби.

Как да стигнем до Егадските острови

До архипелага с 4700 жители се стига най-лесно, след като се вземе корабче или ферибот от град Трапани в Сицилия. До него пък може да се пристигне изгодно с най-различни нискотарифни полети от Рим.

Летните месеци са най-оживените за туризма – на остров Фавиняна (19 кв. км) например пристигат не само многобройни любители на райско море и пясък, а и много писатели, фотографи и изследователи. Тук имат вили и едни от най-богатите и известни личности от шоубизнеса и културата в Италия.

Пещерите, прозрачните синьо-зелени води и скалите от туф са по-красиви от всякога под лъчите на изгарящото слънце. На връх Санта Катерина, който доминира отвисоко пристанището на острова, се намира и едноименната крепост. Достигайки до нея по криволичещи пътечки, човек се озовава пред спираща дъха панорама. Оттук се вижда най-добре и инсталацията от капани за улов на риба тон, собственост от XIX век на фамилията Флорио, на която островът дължи до голяма степен просперитета си до началото на XX в. Първите капани за риба тон на името на Сан Леонардо и Сан Николо са инсталирани на Фавиняна още през XIII век.

Обиколката на Фавиняна, започваща от инсталацията за лов и преработка на риба тон на фамилията Флорио, е съпроводена от букет от аромати и цветове, които ви заливат отвсякъде.

Тръгвайки от пристанището, туристът трябва само да следва единствената улица, която води към центъра. Стигайки площад “Матриче”, вдясно се намира кварталчето Санта Анна, най-древното в селището. Очарователни са и скалите от туф, и градините с овошки и цветя като в приказка от “Хиляда и една нощ”.

На няколко километра от Фавиняна се намира остров Леванцо – на практика той е най-близкият до град Трапани.

Бреговете му са високи и скалисти. Още на пръв поглед става ясно, че заемащият 5 кв. км площ Леванцо е доста по-див остров от Фавиняна. Тук може да откриете многобройни следи от неолита и палеолита – Ла Грота дел Дженовезе е прекрасно свидетелство за далечния произход на острова. Пещерата може да се достигне и по земя, и по море.

На Леванцо, където живеят неколкостотин души, но през зимата остават само двайсетина жители, времето изглежда като спряло.

Хаосът и трафикът са само абстрактни понятия, които принадлежат на някакъв друг свят. Изумруденият цвят на морето тук подканва към медитация и 100% релакс.

Третият остров от архипелага – Маретимо, се намира на 38 км западно от Трапани. Това е най-планинският и най-зеленият от островите.

Пълен е с извори с кристално чиста вода. На нос Троя може все още да се види крепост от времето на Бурбоните, която е служела за затвор. Над селцето пък все още има следи от римско време, както и малка църква от епохата на Норманите. Заемащият 12 кв. км Маретимо е пълен с пещери – близо 400, до които може да се достигне с лодка.

Ловът на риба тон е атракцията на Фавиняна

Допреди 40-ина години риба тон се е ловяла на няколко пункта до остров Сицилия. В днешни времена обаче единствено Фавиняна е мястото на онова събитие, което мнозина сравняват с кърваво зрелище от рода на испанската корида. Ла матанца, което значи нещо като клане на риба, се извършва всяка година между април и средата на юни.

Образът от “Старецът и морето” на Хемингуей напомня често на мнозина за кървавата битка между ловеца и рибата тон. Наситеният с кръв и жестокост двубой не е за зрители със слаби сърца. Церемонията по улова на риба тон, която се подготвя от рибарите месеци преди това, е интензивна, колоритна и пълна с адреналин.

Пасажите със стотици риби тон, носени от източните течения на Средиземноморието, пристигат всяка пролет в топлите води на канала на Сицилия за оплождане. Именно тук местните рибари организират улавянето им в огромни системи от мрежи и клопки. Методите за улов са абсолютно същите, както и през античността. Всяка стъпка обаче се извършва по строго определен код и ритуал.

Първоначално рибите се насочват по специален начин към инсталацията от мрежи и котви. Попадайки в нея, те влизат в канал, който ги извежда директно към камерата на смъртта. Веднъж влязла там, рибата се обгражда и “заключва” от всички посоки от лодките на рибарите. След това ловците пристягат ловко мрежата по такъв начин, че да задушат и заглушат морските животни, лишавайки ги както от вода, така и от пространство.

Клането едва започва. Рибарите започват да пробождат с харпуните си рибите, повдигайки ги към лодките си. Водата става аленочервена от шуртящата навсякъде кръв.

От 2007 г. обаче ловът на риба тон е само спомен. Това е така, защото непрекъснато нарастващото замърсяване на морето отблъсква рибата тон и тя вече не пристига дотук. Въпреки това главните герои в лова са и до днес нещо като институция на острова.

Екзекуторите на риба тон, за каквито могат да се смятат командирите на риболовните бригади, са истински звезди и за местни, и за туристи. Роденият през 1920 г. Дзу Сабатури, или Салваторе Мастробатиста, както е истинското му име, е приет в династията на ловците на риба тон още на 12-годишна възраст и се смята за номер едно в нея.

Негов ученик е Клементе Вентроне, който с белите си коси наподобява Посейдон

Вентроне изпълнява втората най-важна функция в ритуала по улова. Всъщност всеки от ловците в бригадата има точно определена роля.

Абсолютният майстор в лова на риба тон през последните години обаче е Джоакино Каталдо. Той се смята за Раис, или за господар на лова. През 2006 г. е обявен дори за “живо човешко съкровище” според Конвенцията на ЮНЕСКО за закрила на нематериалното културно наследство.

От 2007 г. Джоакино се занимава с организирането на обеди с риба за туристи на лодката си, с която ги развежда около острова. Именно през въпросната година, на 9 юни, е и последният лов на риба тон, при който са уловени 217 животни.

Много от едновремешните ловци днес са нещо като гидове и пазачи на музея, в какъвто е превърната някогашната инсталация за лов на риба тон на фамилията Флорио.

Къде да спим

На Фавиняна съществуват няколко малки хотелчета, които предлагат всякакви удобства. На Маретимо много от туристите предпочитат да отседнат в резиденцията с ваканционни апартаменти, в които всичко е екологично – от използваните материали за обзавеждането до слънчевите панели, служещи за затопляне на водата. Градина с басейн е допълнителен комфорт за туристите.

И на Леванцо най-приятен отдих предлагат местните ваканционни апартаменти.

Какво да ядем

От само себе си се разбира, че рибата тон доминира в местната кухня. Тя се приготвя по различни начини, но за препоръчване е да се опита печена на скара, с лук или с кисело-сладък сос.

Рибните ястия, предлагани в местните ресторанти, са превъзходни. На всяка цена опитайте от сармичките с риба меч, пържените калмари и раци, омарите със зехтин, ципурата с картофи на скара.

Материалът е публикуван във в.”24 часа”

ОЩЕ

Еолийските острови

Вила Памфили – римският Версай

Белите градове на Пулия

Вижте Рим от купола на базиликата San Pietro

СНИМКИ НА ЕМИЛИЯ ЖЕЛЯЗКОВА

Да погледаш и огледаш Вечния град от купола на базиликата “Свети Петър” (San Pietro) си е неописуемо преживяване, което трябва да се изпита на всяка цена от туриста, идващ в Рим за първи път.

Погледнат отдолу, куполът на “Сан Пиетро” е величествен и прелестен – изглежда така, сякаш под неговата власт е все още всичко останало, което се намира в Рим.

Изкачването на 537-те стъпала си е истинско изпитание и във физически, и в емоционален аспект. Веднъж достигнали върха обаче, изпитвате наслада – пред вас се открива великолепна панорама на 360 градуса.

Куполът на базиликата е не само творба на изкуството в най-висшите му измерения, но и символ на Римската църква, която привлича милиони туристи от цял свят. От архитектурна гледна точка куполът е изражение на преминаването на ренесансовите форми към барока.

Куполът е проектиран от Микеланджело Буонароти  в края на 1546 г., по времето на понтификата на папа Павел III (1534-1549).

Проектът за него обаче е спрян след смъртта на художника през 1564 г.- тогава куполът е изграден до височината на пръстена си.

Работата по изграждането е възобновена при папа Сикст V от Джакомо дела Порта и Доменико Фонтана.

Тя започва през 1588 г. и ангажира 800 работници, които работят непрекъснато. След 22 месеца неспирен труд през лятото на 1590 г. куполът най-после е окончателно завършен.

Събитието се отпразнува, както подобава – със специална служба и със заря.

При понтификата на Климент VIII куполът е покрит с оловни листове.

На 18 ноември 1593 г. на върха е издигната и голямата сфера (топка) от позлатен бронз, върху която се намира кръст, дело на Себастиано Ториджани.

В сравнение с оригиналния проект на Микеланджело, куполът има малко по-висока от овалната форма. Куполът тежи общо 14 000 тона.

Външната височина е 133,3 м. (ако се смята от улицата до върха на кръста). Вътрешната  височина е 117 м.

Външният  диаметър на купола е 58,90 м., а вътрешният – 41,50 м.

Визитата на купола е възможна всеки ден от 8 до 18 часа в периода април-септември и от 7 до 17 часа в периода октомври – март.

Изкачването най-отгоре не се препоръчва на хора, които страдат от клаустрофобия или виене на свят, както и на тези с двигателни проблеми.

Какво да видим гратис в Рим

Как да пътуваме изгодно в Италия

Площадът на Микеланджело

ВТОРА ЧАСТ

Флорентинските богаташи са едни и същи и преди шест века, и днес.

В града на Медичите са родени Ренесансът, банкерството, чековете, кредитите, първата аптека, най-скъпите вина и висшата италианска мода.

Интересен документ оставя на поколенията кадастърът на Флоренция през 1427 г., който каталогизира богатството и доходите на 10 000 глави на семейства в града. Шест века по-късно двама италиански изследователи от Банка д’Италия (Централната банка) – Гулиелмо Бароне и Сауро Мочети, преглеждат под лупа доходите на флорентинците през 1427 г. , както и тези, обявени в годишните декларации на жителите на Флоренция за 2011 г. , и ги анализират.

Резултатите са повече от изненадващи – оказва се, че едни и същи флорентински фамилии са много богати и преди, и сега, въпреки че са минали 20 поколения. Т.е. богатството на Флоренция се намира в същите ръце като преди 6 века, днешните династии във Флоренция са едновремешните от XV в.
Кръстосвайки данните за доходите на големи групи хора с 800 фамилни имена от 1427 г. и от днес, изследователите стигат до извода, че става въпрос по-скоро за своеобразна Флорентинска династия.

Затова и озаглавяват изследването си с латинското „In saecula saeculorum (во веки веков)– мобилност между поколенията в дълъг период”.
Днес мнозина смятат повишената мобилност между поколенията като признак за общество, което предоставя равни права. Т.е ако дядо ти е бил богат или беден, това не би трябвало да е определящо за теб сега.

Според двамата икономисти Италия, заедно със САЩ и Великобритания са обаче сред най-малко мобилните страни.
Бароне и Мочети определят резултатите от проучването си като особено изненадващи и на фона на друг факт – във вековете между 1427 г. и 2011 г. Флоренция е бил в центъра на огромни политически и икономически движения, преживял е индустриална революция, Обединението на Италия, демографски бум през XX в.

И въпреки всичко това, социално-икономическият статус е устоял един и същи в толкова голям период от време. Как е възможно това, питат се учените.
Най-вероятното бяснение според тях се крие в особената структура на обществото във Флоренция, която се състои от социални блокове.

От поколение на поколение индивидите се движат само във вътрешността на групата, към която принадлежат, с доходи, които могат да са по-високи или по-ниски от тези на родителите им, но които остават винаги в интервала на блока, към който се числят.
Двамата изследователи анализират някои професии, съществуващи и през XV, и през XXI в., които са характерни за средно-високите социални слоеве. Става въпрос за адвокати, банкери, лекари, фармацевти и златари.

Кръстосвайки имена на днешни представители на тези слоеве във Флоренция с тези на предполагемите им предшественици, изследователите стигат до извода, че възможността да практикуваш днес една от тези професии е много пъти по-голяма, ако и твоите прапрадеди са я практикували. Т.е.във Флоренция професионалните династии са се запазили във времето, което благоприятства съществуването на структура от блокове.

Те комуникират малко помежду си, на трудовия пазар и в обществото. Обобщено – наследниците на едновремешния елит са днешният елит във Флоренция.
А кой е той? Достатъчно е да се разходите из Флоренция и да прочетете имената на улиците и знатните сгради, за да си дадете сметка за най-важните фамилии – Барди, Перуци, Паци, Панчатики, Антинори, Джакомини, Гуичардини, Портинари, Фрескобалди, Албици…

Разбира се, ще се натъкнете и на Медичи. Най-богатият флорентинец навремето е обаче не представител на Медичите, а Пала Нофри Строци – той притежавал сумата от 162 906 флорини, следвал го Франческо Симоне Торнабуони със 109 333 флорини и т.н.
За сравнение – една златна монета флорин тежала 3.54 г и била 24 карата. Микеланджело например за статуята си Давид бил заплатен с 400 флорини.

Днес тя се оценява според различни методологии на 2,1-35 млрд.евро.
Като най-успешните династии през XV в. двамата изследователи посочват тези на банкерите – Барди, Медичи и Перуци.

Те основават банкови институции и из Европа – в Лондон, Женева, Брюж. Почти две пети от богатите през 1427 г. във Флоренция са занаятчии, или хората, които третират вълната и коприната. Предприемачите съставляват една пета от богаташите. Образованите „бюрократи“ от рода на адвокати, съдии, лекари и фармацевти (във Флоренция се намира и най-старата аптека в Европа), които са сред най-богатите, пък съставляват една десета.
Двамата изследователи стигат до извода, че и през XXI век в топ 5 на класацията са представителите на вълнената, копринената и обувната гилдия.

Във Флоренция е родена италианската висша мода – през 1951 г. е първото ревю. Градът е дал началото на много от най-успешните индустрии в модата. Във Флоренция са родени и ексклузивните италиански марки „Гучи“ и „Салваторе Ферагамо“, а те нямат нищо общо с модата на масовия лукс, в каквито се превърнаха много италиански марки като „Армани“ и „Версаче“.
Във Флоренция са родени и най-скъпите италиански вина „Сасикая“, „Орнелая“ и „Тинянело“. Никой от потомствените тоскански богаташи обаче не се е ангажирал през последните десетилетия в италианската политика, за разлика от някои новобогаташи от Милано и Рим. Въпреки това експресия на флорентинския лидерски дух беше в продължение на 1000 дни като премиер на Италия бившият кмет на града Матео Ренци.

Повечето от милионерите на Флоренция, така както и обикновените жители, застанаха зад Ренци на референдума за конституционни реформи на 4 декември 2016 г., който беше отхвърлен от останалите италианци. Двама видни тосканци – певецът Андреа Бочели и носителят на Оскар Роберто Бенини също подкрепиха Ренци.

Материалът е публикуван във в.”168 часа”

ЕТО ПЪРВА ЧАСТ

ВИЖ ОЩЕ

Суверето, непознатата Тоскана

Сан Джиминяно – средновековният Манхатън

Кампиля Маритима – тосканско бижу

Ето залезите и панорамите, на които се наслаждавал през II в. император Адриан

Адриан обичал да се уединява във вилата си до Тиволи, на 30-ина км.от Рим и да се наслаждава на приказни панорами и залези.

Императорът не понасял хаоса, навалиците и интригите  в Древен Рим. Не харесвал и двореца си на Палатинския хълм.

Пристрастен по красотата, естетиката и архитектурата, Адриан изпипал всеки детайл в своята Вила Адриана, която започнал да строи година след началото на управлението си. Той лично нарисувал и проектирал голяма част от сградите.

На няколко километра от нея днес може да се видят и прелестните градини на Вила д’Есте.

ВИЖ ОЩЕ

Най-красивите антични статуи

Вила Адриана

Гондолите на Венеция